— Той е глупак. Казах му да се измита, но не предполагах, че ще вземе думите ми насериозно.
— Предполагам, че пиеш доста.
— Не можеш да ми казваш как да си живея живота.
— Клои е в моята къща и с теб трябва да поговорим колко дълго ще остане там и кога ще бъдеш готова тя да се завърне отново при теб. В момента е невъзможно да си дойде обратно, нали?
— Не виждам защо да не може да си дойде.
— Оливия, тя все още е дете. Трябва да ѝ се поставят известни ограничения, трябва да се приучи на ред.
— Знаех си, че няма да пропуснеш да ми кажеш, че съм безобразна майка.
— Казвам, че Клои има нужда някой да я буди сутрин, а вечер да разговаря с нея. Има нужда от чиста кухня и храна в хладилника, стая, където да си учи уроците и да си пише домашните, чувство на стабилност.
— А аз? Аз от какво имам нужда?
Настъпи продължително мълчание. Оливия отпиваше от чая си, а Фрида струпа на купчини мръсните чинии, тенджери и тигани, а торбите с боклука изнесе в антрето. След известно време Оливия попита с тих глас:
— Тя мрази ли ме?
— Не. Но ти е ядосана и се чувства пренебрегната.
— Не исках да я удрям. Не исках да бъда груба с Кирън и да го изгоня. Не разсъждавах трезво. Бях много объркана и нещастна.
— И може би доста пияна.
— Повтаряш едно и също нещо като развален грамофон.
Фрида си замълча. След малко Оливия заговори отново:
— Осъзнавам, че говоря глупости. Чувам ясно гласа си, когато изричам вулгарни думи. Но не успявам да спра навреме. Знам, че по-късно ще съжалявам.
Фрида започна да чисти енергично тенджерите и тиганите с кухненска гъбичка. Чувстваше се ужасно уморена и депресирана от хаоса в битието на Оливия.
— Трябва! Да положиш усилия и да внесеш малко ред в живота си — каза тя.
— Чудесно казано. Само че не знам откъде да започна.
— Започни да вършиш нещата постепенно. Изчисти къщата от тавана до мазето. Пий по-малко. Или изобщо не пий. От това може би ще се почувстваш по-добре. Измий си косата, изчисти си градината от бурените.
— Това ли казваш на твоите пациенти? Измий си косата и си оплеви скапаната градина?
— Понякога.
— Е, аз пък не си представях, че нещата в живота ми ще се развият по този начин.
— Може би, но аз мисля, че… — опита се да продължи Фрида.
— Както каза онзи мъж, всички ние имаме нужда да бъдем обичани.
— Кой мъж?
— Просто мъж — Оливия се развесели. — Беше донякъде смущаващо. Срещнах го снощи, когато никак не бях във форма. Чувствах се зле от всичко, случващо се около мен, и затова прескочих до онзи хубав вино бар и изпих няколко питиета. Когато се връщах обратно вкъщи, попаднах на него. — Тя се изкикоти — смесица от срам и въодушевление. — Нали знаеш какво казват — "милостта на непознатите".
— Какво се случи?
— Какво се случи ли? Нищо от това, за което си мислиш. Не ме гледай така. Спънах се, паднах на улицата и той веднага дотича. Моят добър самарянин. Помогна ми да се изправя, изтупа дрехите ми, после ми предложи за по-сигурно да ме придружи до вкъщи.
— Много мило от негова страна — каза сухо Фрида.
— Не можех просто да го отпратя ей така. Двамата изпихме по още една чаша. После той си тръгна.
— Добре.
— Той май че те познава.
— Мен ли?
— Да. Мисля, че ти изпрати поздрави. Или целувки.
— Как му е името?
— Не знам. Попитах го, а той каза, че имената не са важни. Каза, че е имал няколко имена и не му е било трудно да ги смени. Каза още, че човек може да си сменя имената както си сменя дрехите и че аз самата трябва да опитам някой ден. А аз му казах, че искам да се казвам Джемайма! — И тя се изсмя гръмко.
Фрида обаче усети хлад. Тя седна срещу Оливия, наведе се към нея през масата и попита спокойно, но настоятелно:
— Как изглеждаше мъжът, Оливия?
— Как изгледаше ли? Не знам. Не беше нищо особено.
— Кажи ми. Питам те съвсем сериозно — настоя Фрида.
Оливия направи гримаса като нацупена ученичка.
— Косата му беше сива, съвсем късо подстригана. Як и набит. Нито висок, нито нисък.
— Какъв цвят бяха очите му?
— Очите му ли? Фрида, задаваш ми странни въпроси. Не си спомням. Всъщност бяха кафяви. Да, имаше кафяви очи. Казах му, че очите му са като на едно куче, което имахме преди години. Така е, бяха кафяви.
— Каза ли ти с какво се занимава?
— Не, не ми; ля. Защо?
— Сигурна ЛИ си, че е казал, че ме познава?
— Каза, че наскоро ти е помогнал и че сигурно ще се сетиш.
Фрида притвори за миг очи. Видя Мери Ортън, втренчила поглед в нея, просната полумъртва на пода. Видя насочен към себе си остър нож — а след това, като призрачно видение, пред угасващия ѝ поглед се бе появила неясна фигура. Някой я бе спасил.