— За една нощ — каза Фрида. — Само за една нощ. Чухте ли ме? Сега ще трябва да се обадите вкъщи и да кажете на леля ви и на баща ви, ако е в състояние да разговаря.
— Да!
— Когато дойде таксито, ще го отпратя, но ще се уговорим да дойде рано сутринта, за да ви закара у вас. Утре всички сте на училище. Разбрахме ли се?
— Да, обещаваме.
— Къде ще спим? — попита Дора.
Фрида си помисли за уютното си ателие на таванския етаж, в което Клои беше сътворила невъобразима бъркотия. Помисли си за любимия си хол с подредените на лавиците книги, с дивана до камината, с масичката за шах до прозореца. Всичко беше на мястото си. Нейното тихо убежище от света с всичките му грижи и неволи.
— Оттук — посочи им тя антрето и вратата на хола.
— Имате ли спални чували?
— Не. — Фрида се изправи. Тялото ѝ беше толкова натежало, че ѝ струваше огромно усилие на волята дори да се помръдне. Главата ѝ бучеше. — Ще ви донеса чаршафи и завивки и може да използвате възглавниците от дивана и от фотьойла.
— Аз ще се заема с това — настоя Саша. Тя погледна Фрида със загриженост и тревога.
— Мога ли да си взема вана? — попита Тед.
Фрида го изгледа немигащо. Новата запушалка беше в чантата ѝ.
— Не, не може! Използвай само мивката.
Входният звънец отново иззвъня и Саша отиде да отпрати таксито. Веднага след това нахлу Клои в обичайното си състояние на гневна превъзбуда след поредната среща с баща си. Тя прегърна Тед, после Фрида, после Саша.
— Освободете ми кухнята — каза Фрида. — Ще я почистя, а после отивам да спя.
— Ние ще я почистим — изписка весело Клои. — Остави на нас.
— Не. Идете в другата стая, а аз ще се справя тук. Време е да си лягате — утре ще станете в седем и малко след това ще излезете. Не вдигайте шум. И ако някой от вас използва четката ми за зъби, ще го изхвърля навън, независимо че вече е нощ.
Имам чувството, че си се изпарила. Къде си? Обади ми се, пиши ми, недей да мълчиш!
Санди ххххх
37
— Забавно, a? — подхвърли Райли.
— В какъв смисъл? — не разбра Ивет.
— Ровим из вещите на хората, отваряме чекмеджетата им, четем дневниците им. Доста е любопитно, макар и неприлично. Ще ми се да можех да направя същото в апартамента на приятелката ми.
— Изобщо не е забавно — тросна се Ивет. — И не го казвай на глас, дори и пред мен.
Райли тършуваше из шкафа с документи във всекидневната на семейство Кериган. Вече бяха претърсили голямата спалня и кухнята. След побоя Пол Кериган беше престоял една нощ в болницата и сега беше излязъл, но вкъщи ги бе посрещнала жена му — мълчалива, със стиснати устни. Не им бе предложила чай или кафе и докато те ровеха из вещите на двамата, вадеха бельото им, включваха компютрите им, четяха личната им кореспонденция, надничаха в банята, забелязвайки мръсната ивица във ваната, останала след къпане, оглеждаха дрехите в гардероба, между които и няколко пуловера на Пол Кериган, проядени от молци, долу се чуваше тряскане на врати и тракане на тенджери. Когато Ивет се бе срещнала с нея последния път, тя изглеждаше замаяна, уморена и тъжна. Сега обаче бе гневна.
— Ето — каза Илейн Кериган, влизайки в стаята. — Може би не сте намерили това. Беше в сака му за велосипеда в шкафа под стълбите.
Между палеца и показалеца си жената държеше с очевидна погнуса малка квадратна опаковка.
— Презервативи — каза тя и ги хвърли на масата сякаш бяха използвани. — За интимните му срещи в сряда, предполагам.
Ивет се постара да запази невъзмутимото си изражение. Надяваше се Райли да си замълчи и да не реагира.
— Благодаря ви. — Тя взе пакетчето и го сложи в найлоновата торбичка за улики.
— Не ги ли е използвал с вас? — попита Райли с бодър глас.
— Преди няколко години се лекувах от рак и след химиотерапията не мога да забременявам — обясни Илейн Кериган. По лицето ѝ премина сянка на смущение. — Така че с мен не ги е използвал.
— Значи… — започна Ивет.
— Има и друго, което трябва да кажа. Пол се прибра доста късно през онази вечер.
— Имате предвид шести април ли?
— Да. Бях се прибрала много преди него. Запомнила съм това, защото тогава направих лимонов пай с целувки и се притесних, че ще му се разтопи глазурата. Смешно е за какви неща се притесняват хората, нали? Както и да е, той се върна късно. Сигурно е било след осем.
— Защо не ни казахте за това преди?
— Трудно е човек да си спомни веднага всички подробности.
— Разбирам — каза Ивет. — Ще трябва отново да дадете показания.
Тя погледна към Райли. На лицето му се беше появило закачливо изражение и той като че ли едва сдържаше усмивката си.