— Звучи правдоподобно — отбеляза Карлсън. — Въпросът е, знаела ли е Рут Ленъкс за това?
— Другият въпрос е защо е държала противозачатъчни в онзи шкаф? — добави Ивет. — Също така не преставам да мисля за онази парцалена кукла.
— Продължавай.
— Предположихме, че е била изпратена на Рут Ленъкс като знак за предупреждение. Което означава, че някой е знаел и е имал намерение да разкрие истината за любовната им връзка.
— И?
— Ами ако грешим и се окаже, че куклата всъщност е била предназначена за Дора? Знаем, че е била тормозена в училище през месеците, предхождащи смъртта на майка ѝ. Може би са го направили някои хлапета, които са знаели, че тя е болна и ще бъде сама вкъщи.
— Но защо? — попита възмутено Райли.
— Защото децата са жестоки.
— Това е ужасно.
— За тях това би било просто игра — каза Ивет. Колегите ѝ забелязаха горчивината в гласа ѝ и пламналите ѝ бузи.
— Може би си права — изрече бързо Карлсън, за да я избави от конфузната ситуация. — Но сами разбирате, че в момента стреляме напосоки…
— Горката! — каза Райли. — Независимо с коя от двете са се изгаврили.
— Противозачатъчните са били на Джудит Ленъкс — каза Фрида.
Първото нещо, което направи тази сутрин, бе да отиде до полицейското управление.
Карлсън забеляза тъмните кръгове под очите ѝ, напрегнатото ѝ изражение. Тя не пожела да седне, а застана до прозореца.
— С това се решава една от загадките.
— Тя е на петнайсет.
— Не е необичайно за петнайсетгодишните младежи да са сексуално активни — каза Карлсън. — Тя поне внимава.
— Приятелят ѝ е доста по-голям, наближава трийсетте.
— Това е голяма разлика.
— Джудит смята, че майка ѝ вероятно е разбрала за тях.
— Възможно е.
— Реших, че трябва да знаеш за това. Предупредих Джудит, че ще те информирам.
— Благодаря ти.
— Името му е Зак Грийн. — Тя видя как Карлсън надраска името в бележника пред себе си.
— Искаш ли кафе?
— Не.
— Добре ли си?
Тя замълча, чудейки се дали да му каже за Дийн и за опасенията си, че е бил в дома на Оливия.
— Няма значение — отвърна тя накрая.
— Напротив, има значение.
— Трябва да тръгвам.
— Още не си се върнала на работа, нали?
— Все още не. С малки изключения.
— В такъв случай седни, моля те, за няколко минути и ми кажи случило ли се е нещо.
— Трябва да тръгвам. Има някои неща, които трябва да свърша.
— Какви неща?
— Трудно би разбрал. И аз самата не съм съвсем наясно.
— Опитай се да споделиш с мен.
— Не.
— Смятам да го родя.
Саша и Фрида бяха седнали в малко кафене до Риджънтс Канал. Флотилии от патета, предвождани от патици, се движеха по кафявата вода, ловко маневрирайки между всякакви боклуци и нападали клони.
— Значи, си решила?
— Да, решила съм.
— Стана много бързо — каза Фрида. — Само преди месец ти едва го познаваше.
— Знам — но не ме гледай така загрижено. Искам да се радваш за мен.
— Аз наистина се радвам за теб.
— Никога през живота си не съм била толкова сигурна в нещо, нито толкова щастлива. Дори ако го познавах само от седмица, пак щях да бъда сигурна в избора си. Ще се преместя да живея при Франк и ще имам бебе. Целият ми живот ще се промени.
— Заслужаваш да си щастлива — изрече Фрида с топъл и искрен глас. Помисли си за Санди в Америка. Имаше чувството, че е някъде безкрайно далеч. Понякога едва си спомняше лицето и гласа му.
— Благодаря. Притеснявам се, че не мога да плета.
— Не е нужно да плетеш.
— Нито пък мога да говоря по бебешки.
— Не мога да си те представя да говориш по бебешки. Те се разсмяха, после отново станаха сериозни. Саша взе ръката на Фрида в своята.
— Ти си моята скъпа! И обичана приятелка — каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Хормоните те правят прекалено емоционална.
— Не. Без теб не знам докъде щях да стигна.
— Щеше сама да се справиш.
— Едва ли. Но, Фрида — ти добре ли си?
— Защо пък да не съм добре?
— Тревожа се за теб. Ние всички се тревожим.
— Не е нужно.
— Обещаваш ли да ми кажеш, ако нещо не е наред? Но Фрида смени темата на разговора. Не можеше да обещае това.
38
Джоузеф погледна бележника, който Фрида му подаде.
— Имам и телефонни номера — от стикерите, които бяха залепени на телефонната кабина.