— Значи, се обаждам на телефонния номер — каза Джоузеф.
— Знам, че искам прекалено много от теб. Но ако се обадя аз, отсреща ще се учудят, че чуват женски глас; тогава ще трябва да обяснявам подробности и най-вероятно нищо няма да се получи.
— Фрида, ти вече казала това.
Фрида отпи от чашата си. Чаят ѝ беше изстинал.
— Чувствам се виновна, че те карам да се обаждаш на проститутки. Благодарна съм ти, че си готов да го направиш. Вече направи толкова много за мен.
— Твърде много — усмихна се Джоузеф. — Сега ли да се обадя? — Фрида му подаде през масата мобилния си телефон и той го взе. — Започвам с учителката по френски. — Джоузеф набра номера, а Фрида се запита дали го е правил и преди. През годините беше имала пациенти, които бяха споделяли, че са ходили при проститутки или че са имали фантазии, че използват услугите на проститутки. В медицинския колеж беше присъствала на събирания, на които беше поканена стриптийзьорка. Това същото ли беше, или нещо съвсем различно? "Приеми го" — беше изкрещял насреща ѝ един студент по медицина с пламнало лице. — "Бъди по-свободна." Джоузеф записваше нещо в бележника. Упътванията очевидно бяха сложни. Накрая той ѝ върна телефона.
— "Спензър Корт".
— "Спенсър" — поправи го Фрида.
— Да. Намира се близо до "Кери Роуд".
Фрида погледна в азбучния показалец на туристическия пътеводител за Лондон.
— Оттук е на няколко преки. Може да повървим пеша.
Голяма желязна порта в края на "Кери Роуд" водеше към квартал с общински жилища. Първият блок се наричаше "Уърдзуърт Корт" и те тръгнаха покрай партерни етажи, където се виждаха заключени гаражи и огромни контейнери за смет. Фрида се спря за момент. Край тях се търкаляха скъсани торби, от които се беше разпилял боклук, преобърната количка за пазаруване в супермаркета, счупен телевизор, който вероятно е бил хвърлен от по-горен етаж. Малко по-нататък забулена жена возеше детска количка.
— Знаеш ли, преди не разбирах и не възприемах подобни места — каза Фрида. — Едва когато посетих едно хълмисто градче в Сицилия, прозрях идеята за този тип жилищни комплекси. Трябвало е да бъдат архитектурно подобие на малкото италианско градче, където британският архитект е прекарал почивката си: с много открити площи, където децата да могат свободно да играят, с пазари и улични артисти, с тъмни тесни алеи, по които хората едва да се разминават, да се срещат неочаквано, да клюкарстват, да се разхождат вечер. Но първоначалният замисъл не се е осъществил.
— Има такива райони в Киев, но в тях трудно се живее, когато навън е минус двайсет градуса — обясни Джоузеф.
Двамата стигнаха до "Спенсър Корт" и се изкачиха по едно външно стълбище до третия етаж, проправяйки си път през захвърлени празни кашони от хранителни продукти, след което тръгнаха по терасата. Джоузеф погледна в бележника си, а после към апартамента пред себе си. На прозореца до вратата имаше желязна решетка, но стъклото му беше счупено и от вътрешната страна беше закрит с гипсокартон.
— Тук е — каза той. — На такива места трудно се добива настроение за секс.
— Винаги е било така. Поне в Лондон.
— Също и в Киев.
— Трябва да се държим спокойно с нея. Да я насърчим да говори — каза Фрида.
Тя натисна звънеца. Отвътре се чу раздвижване. Фрида погледна Джоузеф. Дали и той се чувстваше като нея? Някакво странно гадене и вина заради нещата, които се случваха в града, където тя живееше? Може би беше прекалено голяма моралистка или просто наивна? Беше наясно как се случват нещата в живота. Джоузеф стоеше и чакаше спокойно. Чу се как някой пипа ключалката, после вратата се отвори на няколко инча и зад опънатата верига Фрида зърна младо и много дребно лице, начервени устни и перхидролена коса. Фрида понечи да каже нещо, но вратата се затръшна. Тя постоя в очакване отвътре да освободят веригата и да отворят вратата, но навсякъде цареше пълна тишина. Двамата с Джоузеф се спогледаха. Фрида отново натисна звънеца, но отговор не последва. Тя се наведе, натисна с два пръста капачето на отвора за пощата и надникна вътре. Нещо блокираше гледката.
— Искаме само да поговорим — каза Фрида. Отвътре мълчаха. Тя подаде телефона си на Джоузеф. — Опитай да ѝ се обадиш. Кажи ѝ кой си.
Той я погледна объркано.
— И кой съм всъщност?
— Кажи, че си мъжът, който е направил уговорката за срещата.
Джоузеф набра номера и зачака.
— Да оставя ли съобщение? — попита той.
— Не, няма смисъл. Сигурно си е помислила, че сме от имиграционните служби или от полицията, или пък че сме дошли с лоши намерения.