— Заради теб.
— Какво?
— Заради теб. Тя вижда жена и си мисли, че ние ще и направим нещо лошо.
Фрида се облегна на перилата на терасата и погледна надолу.
— Прав си — каза тя след кратко мълчание. — Това беше един глупав план. Много съжалявам, че те довлякох тук напразно.
— Не, не е напразно. Взимам телефона ти. Даваш ми туристическата карта. Придружавам те обратно до кафенето, ти сядаш там, поръчваш си хубав чай и парче торта. Аз ще се върна след около час.
— Не мога да искам това от теб, Джоузеф. Не е честно. И не е безопасно.
Джоузеф се усмихна на думите ѝ.
— Не е безопасно? Щом няма да си до мен да ме закриляш ли?
— Не е коректно от моя страна.
— Хайде, тръгваме.
Когато се върнаха обратно на "Кери Роуд", Фрида извади от портмонето си няколко банкноти и му ги даде.
— Трябва да ги попиташ дали познават момиче на име Лили Дос. Лайла; Тя самата така се е наричала. Нямам нейна снимка, иначе би било добре да им я покажеш. Но така или иначе им дай двайсет лири и още двайсет, ако ти кажат нещо. Според теб достатъчни ли са? Не разбирам от тези неща.
— Мисля, че са достатъчни.
— И внимавай.
— Естествено.
Двамата се разделиха. Тя влезе отново в кафенето и си поръча нова чаша чай, но така и не я докосна. Единственото ѝ желание бе да облегне глава на ръцете си и да поспи. Помисли си, че би било хубаво да прочете нещо или просто да поразмишлява. Извади скицника от чантата си и в продължение на двайсет минути се опита да нарисува по памет величествените чинари в "Линкълнс Ин Фийлдс". Рисунката излезе несполучлива и тя си обеща скоро да отиде там и да ги нарисува на живо. Остави скицника настрана и се огледа наоколо. Млада двойка седеше на една маса до вратата. Тя срещна погледа на мъжа, който я изгледа враждебно, и от този миг нататък Фрида продължи да гледа само пред себе си. Когато усети докосване по рамото си, тя се сепна сякаш бе заспала, въпреки че беше сигурна, че не спеше. Беше Джоузеф.
— Мина ли вече един час? — попита тя.
Той погледна телефона, преди да ѝ го върне.
— Час и половина.
— Какво стана? Откри ли нещо?
— Не тук. Отиваме в някоя кръчма. Купуваш ми питие.
Още щом излязоха на улицата, видяха една кръчма и мълчаливо се отправиха натам. Вътре се чуваше шум от игрална машина, около която се бяха струпали тийнейджъри.
— Какво да бъде питието? — попита Фрида.
— Водка. Голяма водка. И цигари.
Фрида му купи двойна водка, пакет цигари и кутия кибрит, а за себе си взе чаша чешмяна вода. Джоузеф погледна недоволно питието й.
— Топло е като вода във вана — каза той. — Но будьмо.
— Какво?
— Това значи "Наздраве! Да бъдем вечно живи!".
— Никой не живее вечно.
— Вярвам, че ти ще живееш вечно — каза той със сериозен тон и изпи водката си на един дъх.
— Да ти взема ли още една? — предложи Фрида.
— Време е за цигара.
Те излязоха навън. Джоузеф си запали цигара и всмукна дълбоко. Това напомни на Фрида за отдавна отминали дни и за стоенето пред училищните порти по време на обедната почивка. Той ѝ поднесе пакета, но тя поклати глава.
— И така? — попита Фрида в очакване.
Когато започна да говори, лицето му беше тъжно.
— Аз срещнал се с четири жени. Една от Африка, може би от Сомалия. Тя говорила английски като мен, но много, много по-лошо. Аз разбрал много малко. Там също и мъж. Той искал повече от двайсет за нея. Много повече. Сърдит мъж.
— Боже мой, Джоузеф. Какво стана?
— Всичко нормално. Аз обяснил.
— Ами ако е имал оръжие?
— Оръжие щяло да е проблем. Но нямал оръжие. Аз му обяснил и си тръгнал. Но без резултат. После се срещнал с момиче от Русия и с друго момиче, но не знам откъде. От Румъния, може би. Последното момиче, което аз видял, тя казала няколко думи и нещо отвътре ме накарало да я заговоря на украински. За нея голям шок. — Той се усмихна, но очите му остро проблеснаха.
— Джоузеф, ужасно съжалявам.
Той загаси цигарата си на външната стена на кръчмата и си запали нова.
— Е, не е станало кой знае какво. Ти очакваш да ти кажа: "О, това е младо момиче от родния ми край". Но, Фрида, аз не съм дете. Не само водопроводчици и фризьори пристигат тук от моята страна.
— Не знам какво да кажа.
— Лош начин да си изкарваш хляба. Видял нейно жилище: мрачно, влажно, със следи от наркотици. Това не добре.
— Искаш ли да ѝ помогнеш по някакъв начин?
— Не виждам смисъл — изрече той с неохота. — Започваш от там и стигаш доникъде. Знам го. Грозно е, но е точно така.
— Аз трябваше да свърша всичко това. Проблемът е мой, а не твой.