Джоузеф я погледна загрижено.
— За теб не добре да се занимаваш с тези неща точно сега. Ти не добре. И на двамата ни е мъчно за нея, за Мери Ортън. Но теб те наръгаха с нож. Ти не много по-добре.
— Нищо ми няма. Добре съм.
Джоузеф се засмя.
— Всички така отговарят, а това всъщност нищо не означава. "Как си?" "Добре съм. Нищо ми няма."
— Означава, че няма причина да се тревожиш. Много те моля да ме извиниш, че ти загубих времето.
— Загуби ми времето?
— Да. Съжалявам, че те довлякох чак тук.
— Не говори за загубено време. Онази жена, румънката. Мисля, че тя е румънка. Според мен и тя взима наркотици. Личи си по очите.
— Е, невинаги…
— Мога да позная един наркоман. Казал ѝ за твоята Лили. Мисля, че я познава.
— Какво означава "мисля"?
— Тя познава някоя си Лайла.
— Какво ти каза за нея?
— Познавала я, но не много. Тази Лайла била… Как се нарича човек, който се е намърдал някъде, за да спечели нещо за себе си.
— "Натрапник"?
— "Натрапник" ли? — Джоузеф помисли малко. — Да, може би. Както ти казах, това момиче, Мария, познавало малко Лайла. Мисля, че Лайла също взимала наркотици.
Фрида поразсъждава над думите на Джоузеф.
— Тя знае ли къде можем да я намерим?
Джоузеф сви рамене.
— Тя не я виждала от известно време. От два месеца или от три месеца. Или от по-скоро, или от по-отдавна. Представата им за време е различна от нашата.
— Знае ли къде е отишла Лайла?
— Не знае.
— Може би е заминала някъде — каза Фрида. — Дори не знам откъде бих могла да започна. Ти се справи отлично, Джоузеф. Но според мен от тук нататък следата ѝ се губи. — В този момент забеляза слаба усмивка на лицето му. — Какво има?
— Тази Лайла, тя има приятел — обясни Джоузеф. — Може би приятел, който я снабдява с наркотици или с когото прави секс.
— Кой е той?
— Шейн. Мъж на име Шейн.
— Шейн — повтори Фрида. — Тя има ли телефонния му номер? Или адреса му?
— Не.
— Знае ли второто му име?
— Тя каза Шейн. Само Шейн.
Фрида се замисли и промърмори нещо неразбрано.
— Ти какво каза?
— Нищо особено. Чудесно, Джоузеф. Чудесно е, че си успял да разбереш това. Не очаквах, че изобщо ще открием нещо. Но какво ще правим оттук нататък?
Джоузеф я погледна с тъжните си кафяви очи.
— Нищо.
— Нищо?
— Знам, че искаш да спасиш онова момиче. Но не можеш. Тук всичко приключило.
— Тук всичко приключило — повтори механично Фрида. — Да. Може би си прав.
Вечерта Фрида сложи новата запушалка във ваната. Беше купила етерично масло, което щеше да излее в горещата вода, и свещ, която щеше да запали. Толкова дълго си бе мечтала как ще се потопи в гъстата пяна в тъмната баня, осветена единствено от горящата свещ и от надничащата през прозореца луна. Но сега, когато вече можеше да го направи, тя изведнъж осъзна, че няма настроение за това. Просто щеше да се изкъпе набързо. Махна запушалката и постоя за кратко под душа, колкото да измие от себе си наслоената през деня умора. Мечтаната вана щеше да почака. Тя щеше да бъде нейната награда.
39
Преди да разпита Пол Кериган, Карлсън се свърза по скайп с Бела и Майки. Докато говореше с тях от кабинета си, той гледаше ту фотографиите им, поставени в рамки на бюрото му, ту трептящите им образи на екрана. Двамата трудно стояха на едно място и постоянно се разсейваха. Не им се говореше с него и често-често поглеждаха към нещо, което беше извън полезрението му. Бела му каза за новата си приятелка Пия, която имала куче. Едната ѝ буза беше издута от голям бонбон и трудно ѝ се разбираше какво говори. Майки непрекъснато обръщаше главата си и припряно изричаше нещо с устни към някого в стаята. Карлсън трудно намираше какво да каже. Чувстваше се някак притеснен, мислите му като че ли бяха блокирали. Каза им какво е времето в Лондон и ги попита как върви училището — като някакъв техен възрастен чичо, когото почти не познаваха. Опита се да им направи смешна гримаса, но те не се разсмяха. Той приключи набързо разговора и се отправи към стаята за разпити.
Лицето на Кериган беше подуто от побоя. На едната му буза имаше жълто-лилаво петно от охлузване, а устната му беше разцепена. Под очите му имаше дълбоки следи от умора, а около отпуснатата му като на старец уста се бяха очертали дълбоки бръчки. Беше брадясал, яката на ризата му беше мръсна, а едно от копчетата ѝ беше разкопчано и през процепа се виждаше коремът му — неестествено бял и отпуснат. Изглеждаше натежал и посърнал. Кожата под ноздрите му беше червена и той постоянно кихаше, кашляше и духаше носа си. Карлсън поиска от него още веднъж да му разкаже за това какво е правил в сряда, шести април, когато е била убита Рут Ленъкс. Кериган държеше в ръце голяма бяла кърпа, в която зарови подпухналото си лице.