— Джуд смяташе, че тя не би я разбрала. А аз нямах намерение да споря с нея.
— И сте сигурен, че никога не сте я срещали?
— Да, иначе бих си спомнил.
— И смятате, че госпожа Ленъкс не е знаела за съществуването ви?
— Така мисля.
— Дали е подозирала, че Джудит има интимна връзка с някого?
— Не познавах тази жена. Защо не попитате Джуд?
— Сега питам вас — отвърна Ивет с рязък тон. Видя, че той се усмихна едва забележимо.
— Доколкото знам, не е подозирала. Но майките имат вроден усет да надушват нещата, нали? Така че може би е забелязала, че нещо се случва.
— Къде бяхте в късния следобед на шести април, сряда — денят, в който е била убита?
— Какво? Наистина ли мислите, че бих убил човек само защото не искам да разбере, че имам връзка с дъщеря му?
— Връзката с непълнолетни е престъпление. Може да ви пратят в затвора.
— Това са пълни глупости. Тя е почти на шестнайсет. Не е някакво малко момиче с плитки и обелени колена. Виждали сте я. Истинска красавица, разкошна. Запознахме се в един клуб, където, както знаете, трябва да си на осемнайсет, за да те пуснат да влезеш. И трябва да си покажеш личната карта.
— От колко време сте обвързан с нея?
— Обвързан?
— О, моля ви., просто ми отговорете.
Той притвори очи. Ивет се запита дали усещаше нейната неприязън от мястото, където седеше.
— Запознахме се преди девет седмици. Не е толкова отдавна, нали?
— И тя взима противозачатъчни?
— Ще трябва да попитате Джуд за тези неща.
— Още ли сте заедно?
— Не знам.
— Не знаете?
— Не. Това е истината. — За миг маската му сякаш падна. — Тя няма желание да ме докосва. Не ми позволява да я прегръщам. Мисля, че Джуд се чувства отговорна за всичко. Логично ли ви се струва?
— Да.
— Което ме прави и мен отговорен донякъде.
— Разбирам.
— Не точно отговорен — добави той забързано.
— Вероятно не.
— Мисля, че всичко между нас приключи. Трябва да сте доволна. Отново съм чист пред закона.
— Не бих казала — отвърна Ивет.
Тази вечер на входната врата на семейство Ленъкс се позвъни. Ръсел Ленъкс чу звънеца от горния етаж и почака някой да отиде да отвори. Но Тед беше излязъл, а май че и Джудит — това беше нещо, което той, разбира се, би трябвало да знае. Ако беше жива, Рут със сигурност щеше да знае. Дора беше в стаята си и вече си бе легнала. А за пръв път Луиз не беше в къщата — не чистеше с прахосмукачката, препасала кенгуруто с гадното си бебе, и не печеше поредния сладкиш. Отново се позвъни и Ръсел въздъхна. Стана и с тежки стъпки заслиза надолу по стълбите.
Той не позна жената, която стоеше на прага, а тя не се представи веднага — просто го гледаше втренчено сякаш търсеше някого. Беше висока и по-скоро кокалеста, отколкото слаба, с дълга коса, прихваната хлабаво отзад, и с очила на верижка, спускаща се надолу от врата ѝ. Носеше дълга пола, ушита от разноцветни парчета плат, чийто подгъв беше изкалян.
— Реших, че трябва да дойда.
— Извинете, коя сте вие?
Тя не отговори, само повдигна вежди сякаш ѝ стана забавно.
— Аз съм вашата партньорка в унижението.
— О! Разбирам, вие сте…
— Илейн Кериган — каза тя и протегна дългата си, деликатна длан, която Ръсел пое смутено и не знаеше как да я пусне.
— Но защо сте тук? Какво искате? — попита той.
— Какво искам ли? Искам да ви видя — да видя как изглеждате.
— И как изглеждам?
— Изглеждате съсипан — каза тя и очите на Ръсел се напълниха със сълзи.
— Съсипан съм.
— Но аз всъщност дойдох да ви благодаря.
— За какво?
— За това, че набихте съпруга ми.
— Не знам за какво говорите.
— Така добре му насинихте окото!
— Имате някаква. Грешка.
— А устната му така се е подула, че едва говори. Поне няма как да ръси лъжи.
— Госпожо Кериган...
— Илейн. Направихме това, което трябваше. Благодарна съм ви.
Ръсел беше готов отново да възрази, но изведнъж лицето му стана приветливо, а устните му се разтегнаха в усмивка.
— За мен е удоволствие — каза той с благ тон. — Заповядайте, влезте. Може би вие сте единственият човек на света, с когото имам желание да разговарям.
40
Този път на Фрида не ѝ се наложи да звъни на входната врата. Лорънс Дос беше пред къщата си заедно с още един мъж. Дос се беше качил на подвижна стълба, а другият я придържаше в основата. Когато Фрида се приближи и ги поздрави, Дос се озърна, усмихна се и внимателно слезе от стълбата.
— Извинете, забравих ви името.
Фрида му го припомни и той кимна.