— Разбирам.
— Предполагам. Но не му давайте напразни надежди, ако нещата не водят доникъде.
— Нямам такова намерение.
— Надеждата е нещото, което ще го съсипе. Не забравяйте това и бъдете малко по-внимателна.
По обратния път Фрида гледаше през прозореца на мотрисата, но не виждаше нищо. Чувстваше се непълноценна и неудовлетворена заради провала си, но най-вече изпитваше ужасна умора.
Когато се прибра вкъщи, опита едно последно телефонно обаждане. След него, каза си тя, щеше да е сигурна, че е направила всичко по силите си, за да спаси едно момиче, което изобщо не познаваше и с което нищо не я свързваше, но чийто разказ не ѝ даваше мира.,
— Агнес? — каза тя, когато чу гласа на младата жена от другия край на линията. — Обажда се Фрида Клайн.
— Открихте ли нещо?
— Абсолютно нищо. Но искам да те питам нещо.
— Да?
— Разбрах, че Лайла е познавала мъж на име Шейн. Чувала ли си за него?
— Шейн? Не, не съм чувала това име. Срещала съм се с няколко от новите ѝ приятели — най-вече в онази долнопробна кръчма, "Котвата". Те често се събираха там. Може между тях да е имало Шейн, но не си го спомням. Изобщо не си спомням имената им.
— Благодаря.
— Значи, няма да можете да я намерите?
— Мисля, че няма да мога.
— Горката Лайла. Не разбирам защо така упорито я търсите. Положихте усилия повече от всеки, който я е познавал. Сякаш животът ви зависи от това.
Тези последни думи пронизаха болезнено Фрида. Тя замълча за миг, а после каза:
— Да опитаме ли за последен път? Двете заедно?
Може би Клои ти е казала, че звънях у вас и говорих с нея. Тя каза, че си добре. Но ми се стори малко разсеяна. Около нея се вдигаше ужасен шум. Може би не знаеш, но звънях и на Рубен и той ми каза, че не си добре. Че всички се тревожат за теб, но никой не може да те накара да се погрижиш за себе си. Какво, по дяволите, става, Фрида? Може би трябва да долетя със самолета и да тропам на вратата ти, докато накрая получа отговор от теб?
Санди
41
— Не разбирам.
Агнес, облечена с безформено долнище за джогинг и сив суитшърт с протрити ръкави, седеше до Фрида в едно такси. Изглеждаше уморена. Валеше дъжд и през тъмните мокри стъкла се виждаха само проблясващите фарове на колите и масивните очертания на околните сгради. Фрида си помисли, че сега можеше да е в къщата си — най-после тиха и празна след толкова седмици на грохот, къртене и безпорядък. Можеше да си лежи блажено в новата си вана, или да играе шах, или да си седи в ателието, да рисува, да размишлява, или да гледа в тъмното нощно небе.
— Какво не разбираш? — попита тя меко.
— Бях си легнала, с роман и чаша чай, чувствах се прекрасно. И в този момент ми се обаждате изневиделица и аз неочаквано се озовавам на път към една малка смрадлива кръчма, пълна със замаяни от алкохол и дрога момичета и мъже с татуировки и празни погледи само защото Лайла е имала навика да се навърта тук. Защо?
— Питаш се защо отиваш ли?
— Не. Аз знам защо отивам. Лайла ми беше приятелка. Ако има някакъв начин да я открия, съм длъжна да го направя. Но вие защо отивате? Защо изобщо ви е грижа?
На Фрида ѝ беше омръзнало да си задава същия въпрос. Тя затвори очи и притисна с хладните връхчета на пръстите си очните си ябълки, които горяха и я боляха. В съзнанието ѝ се появи бялото лице на Тед Ленъкс, прилично на венчелистче върху тъмна вода, както и сърдитият, обвиняващ поглед на Клои.
— Както и да е, вече пристигнахме — въздъхна Агнес. — Никога не съм си представяла, че кракът ми отново ще стъпи тук.
Фрида каза на шофьора да ги чака и излезе от таксито навън в дъжда. От "Котвата" се носеше силна музика, а пред вратата се бяха струпали пушачи. Връхчетата на цигарите им мъждукаха, а около тях се виеха миризливи кълба от дим.
— Да приключваме по-скоро с това. Искате от мен да се огледам за хора, които евентуално съм виждала тук в компанията на Лайла.
— Да.
— Преди две години.
— Точно така.
— Защото ни трябва човек на име Шейн.
— Да.
— Сигурна ли сте, че сте наред с главата?
Те си проправиха път сред групата пушачи и влязоха в кръчмата, ако мястото наистина можеше да се нарече така. Фрида рядко ходеше в кръчми: тя мразеше мириса на бира, металния звук на музиката, светлините на джубокса. Когато се озоваха вътре, десетки очи се впериха в тях: не приличаше на място, където случайните минувачи се отбиваха да изпият халба бира. Беше тъмно помещение, което се простираше извън погледа, където множество хора, главно мъже, седяха край маси или стояха на бара и в ъглите. Някъде в далечния край няколко жени обикаляха насам-натам с бавни крачки. Фрида забеляза късите им поли и белите им бедра, обувките им с тънки високи токчета и дебелия слой грим на лицата им; чу и техния писклив, истеричен смях. В дългото сумрачно помещение беше задушно и миришеше на застояло. Един мъж се спъна и едва не се просна пред тях — нисък и трътлест, с размазана по бузата плюнка, с чаша питие в ръка, което се плискаше по пода.