Той се огледа наоколо с очите на непознат. В стаята безспорно цареше безпорядък, който обаче беше сътворен от човек, обсебен от преследването на определена цел. Стените бяха покрити с карти, снимки на момичета и млади жени, залепващи се листчета с надраскани на тях телефонни номера. Отстрани изглеждаше като преследвач, като психопат. Ако в този момент влезеха жена му или децата му… Можеше да си представи изражението, което щеше да се изпише по лицата им — на слисване, на отвращение. Беше облечен с раздърпани дрехи, лицето му беше брадясало, косата му имаше нужда от подстригване, целият смърдеше на цигари и алкохол. Но ако той се окажеше прав, ако всички тези жени, чиито лица го гледаха безмълвно от стените, бяха убити от един и същи човек, тогава всичко това щеше да бъде оправдано и той щеше да се превърне в герой. Ако обаче се окажеше, че е сгрешил, щеше да си остане един самотен глупак, претърпял пълно поражение.
По-добре беше да не се поддава на такива мисли: беше стигнал твърде далеч и беше направил твърде много. Трябваше да следва вътрешната си интуиция и първоначалните си предположения и да продължава напред, оставяйки съмненията си на заден план. Той въздъхна, взе пътната си чанта, ключовете за колата си, цигарите си и с облекчение хлопна след себе си вратата на непроветрената си и разхвърляна къща.
Брайън и Трейси Гибс живееха в апартамент на първия етаж в сграда в Южен Лондон, там, където гъсто населената градска част преминаваше в предградия. Още от пръв поглед се виждаше, че семейството е бедно. Жилището им беше малко, а всекидневната, в която го поканиха да влезе, имаше нужда от свежа боя. От вестникарската изрезка Фиърби знаеше, че са на четиресет и няколко години, но в действителност изглеждаха по-възрастни — и това вътрешно го разгневи. Хората от средната класа, които водят спокоен живот, успяват да надхитрят времето, докато за бедняци като семейство Гибс това е невъзможно и то ги изхабява и ги смазва. Брайън Гибс беше слаб и стеснителен. Трейси Гибс беше по-едра и отначало по-напориста. Тя държеше да увери Фиърби, че са дали всичко от себе си, че са били добри родители, че никога не са направили нещо, с което да заслужат това. Единственото им дете. Вината не беше тяхна. През цялото време съпругът ѝ седеше до нея, безмълвен и съсухрен.
— Кога я видяхте за последен път? — попита Фиърби.
— Преди шест седмици. Плюс-минус няколко дни.
— Кога съобщихте за изчезването ѝ?
— Преди три седмици и половина. Ние не знаехме — добави жената припряно с отбранителен тон. — Тя е пълнолетна. Живее при нас, но тръгва и се завръща, когато си поиска. Може да я няма дни наред… — Гласът ѝ трепна. — Знаете как е.
Фиърби кимна. Да, знаеше.
— Може ли да видя нейна снимка?
— Ето. — Трейси Гибс посочи с пръст и той видя поставена в рамка фотография на Шарън: кръгло, бледо лице; тъмна лъскава коса, подстригана на черта; малка уста, усмихваща се за пред камерата. Напоследък Фиърби беше видял твърде много млади жени с усмихнати за снимка лица.
— Нали нищо лошо няма да ѝ се случи? — попита Брайън Гибс сякаш Фиърби беше Господ.
— Надявам се — отвърна той. — Смятате ли, че е отишла някъде по собствено желание?
— От полицията така смятат — каза майката с горчивина.
— Но, изглежда, вие не мислите така?
— Тя попадна в лоша компания.
— И по-конкретно?
— Най-лошият от тях беше Мик Дохърти. Казах ѝ какво мисля за него, но тя не искаше да ме чуе.
Жената сплете длани. Фиърби забеляза, че брачната ѝ халка се бе врязала в пръста ѝ, а лакът на ноктите ѝ беше олющен. Очевидно не полагаше грижи за външния си вид. Вехтият пуловер на Брайън Гибс беше прояден от молци. По чашата с чай, която му бяха дали, имаше тънка като косъм пукнатина, а горният ѝ ръб беше нащърбен.
— Разбирам — каза Фиърби с възможно по-бодър глас.
— Знам къде работи. От полицията не проявиха интерес, но аз мога да ви кажа къде да го намерите.
— Добре.
Той си записа адреса. Какво пък, нямаше да му навреди, а и нямаше какво повече да направи, нито къде другаде да отиде.
42
Карлсън отвори папката. Ивет пишеше нещо в бележника си. Райли и Мънстър имаха отегчен вид. Хал Брадшо пишеше есемес. Той забеляза сърдития поглед на Карлсън и остави джиесема си на масата, но продължи да го наблюдава крадешком. Карлсън свали часовника си и го сложи до папката.