— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми да се срещнем. Няма да отнеме много време.
— По какъв въпрос ме търсите?
Мънстър забеляза, че беше нервна и притеснена: постоянно приглаждаше с длани полата си.
— Вярно ли е, че познавате Пол Кериган?
— Да. Понякога работя за тяхната компания. Защо? — Гъста червенина изби по бялата ѝ кожа и дори след като се скри, по бузите ѝ останаха едва забележими петна. — За какво става дума?
— Спомняте ли си какво правихте в сряда, на шести април? — Тя не отговори — Е?
— Чух въпроса ви, но не разбирам каква е целта ви. Защо трябва да говоря за неща, свързани с личния ми живот?
— Господин Кериган казва, че сте били с него следобеда и вечерта в сряда, на шести април.
— С него?
— Да.
— Това проблем ли е?
— Вие ми кажете.
— Той може и да е женен, но това е неговият възглед за живота, а не моят.
— Сряда, шести април.
— Знаете ли, той не е щастлив.
— Това няма значение.
— Никак не е щастлив. — За негов ужас Мънстър видя, че тя беше готова да се разплаче: сиво-сините ѝ очи се напълниха със сълзи. — И аз го утешавам. Не желая да ме карате да се чувствам виновна за това.
— Въпросът е, утешавахте ли го в сряда, на шести април?
— Той неприятности ли има?
— Имате ли работен дневник?
— Да — каза тя. — Да. Бях с него през онази сряда.
— И сте абсолютно сигурна?
— Да. Беше денят след рождения ми ден. Донесе ми бутилка шампанско.
— По кое време?
— Дойде след обяд, около четири. Пихме шампанско, а после… — Лицето ѝ пламна отново. — Тръгна си към седем или осем. Каза, че трябва да се прибере вкъщи за вечеря.
— Може ли някой да потвърди това?
— Съквартирантката ми, Лин. Тя си дойде около шест и пийна шампанско с нас. Предполагам, че ще са ви нужни нейните данни за контакт.
— Да, моля.
— Тя знае ли за нас? Имам предвид жена му. Той неприятности ли има?
Мънстър я изгледа мълчаливо. По всяка вероятност знаеше за Рут Ленъкс. Но нямаше как да разбере, а не искаше точно той да ѝ разкрие истината. Пол Кериган трябваше сам да се справи с гнусната каша, която беше забъркал.
Зак Грийн живееше на няколко преки южно от метростанция "Уотърлу" на една улица, която беше задръстена от обедния трафик: таксита, коли, микробуси и автобуси. Велосипедисти ловко криволичеха между опашките от превозни средства, навели ниско глави срещу усилващия се вятър. Наблизо с бясна скорост профуча линейка.
№ 232 беше неголяма терасовидна къща, разположена малко по-назад от уличното платно, със стъпала, които водеха до напукана зелена врата. Ивет натисна звънеца, а после потропа и с чукчето. Очевидно го нямаше вкъщи, затова се изненада, когато чу стъпки и потракването на входна верига. Пред нея застана жена, прегърнала бебе в раирано костюмче.
— Да?
— Търся Зак Грийн — каза Ивет. — Тук ли живее?
— Той ни е квартирант. Живее в малката постройка отзад. Трябва да минете през двора. — Тя излезе по чехли и поведе Ивет надолу по стъпалата, сочейки с ръка: — По тази пътека ще стигнете зад къщата. Там има малък двор и порта, която не се затваря добре. Като минете през нея, жилището му е отстрани.
— Благодаря. — Ивет се усмихна на бебето, което уплашено се втренчи в нея, а после нададе вой. Очевидно не умееше да се радва на бебета.
— Ще му кажете ли да не вдига толкова шум? Снощи оттам се носеше шум до небесата тъкмо когато едва бях приспала бебето.
Ивет се промуши през разкривената порта. Дървени стълби водеха от къщата на хазяите надолу към малкия двор, където беше захвърлена пластмасова тротинетка. Долният край на стълбите опираше във входната врата на пристройката. Ивет позвъни на звънеца и зачака. После потропа на вратата и тя със скърцане се открехна с няколко сантиметра.
За миг Ивет застана тихо на едно място, вслушвайки се напрегнато наоколо. Отвън се чуваше бръмченето на автомобилите. Вътре цареше пълна тишина.
— Ехо! — извика тя. — Зак? Господин Грийн? Аз съм детектив Лонг.
Никакъв отговор. Около нея затанцуваха донесени от вихъра бели цветчета. За момент Ивет си помисли, че прехвърча сняг. Сняг през април? Е, случват се и по-странни неща. Тя бутна вратата и стъпи вътре на протритата изтривалка. Зак Грийн определено не беше подреден човек. На пода бяха разхвърляни обувки, купища рекламни листовки, няколко празни кутии от пица, кълбо от преплетени кабели за зарядни устройства и компютри, памучен шал с ресни.
Ивет предпазливо пристъпи напред.
— Зак? Тук ли сте? — Гласът ѝ отекна в тясното пространство. Отдясно — миниатюрна кухня, готварска плоча с котлони, покрита със засъхнала кора от готвена храна, цяла армия от керамични чаши, гранули от нескафе. Две ризи, проснати да съхнат на радиатора. Смрад от нещо, започнало да гние някъде.