Джордж се огледа наоколо, но продължи да мълчи.
— Добре — каза Фиърби. — Беше ми приятно да се видим. Пак ще се отбия.
Той излезе от стаята, като внимаваше къде стъпва.
Когато Фиърби се прибра вкъщи, потърси в интернет номера на общинската социална служба. Звънна по телефона, но отделът беше приключил работата си за деня. Погледна часовника си. Възнамеряваше да се обади на Даяна Маккероу за ситуацията около Конли, но реши, че кантората ѝ най-вероятно също беше приключила работния ден. Беше наясно с делата за изплащане на парични обезщетения. Проточваха се с години.
Отиде до мивката, намери една чаша, изплакна я и си наля уиски. Отпи глътка от течността и усети как топлината ѝ се разля в гърдите му. Имаше нужда от това. Умората от изминалия ден лепнеше в устата му, по езика му и сега уискито я отми. С чаша в ръка той се разходи из стаите. Не беше като апартамента на Конли, но донякъде напомняше на него. Двама самотни мъже, носени от течението. И двамата все още хванати в капана на случая "Хейзъл Бартън", всеки от тях по различен начин. Полицията нямаше други заподозрени. Това бяха казали оттам. Само Джордж Конли и той знаеха, че истината е друга.
Изведнъж се стресна от мръсните чаши, захвърлените тук и там дрехи, купищата вестници и пощенски пликове. В дома му рядко се отбиваха хора, но при мисълта, че някой може да влезе в тази стая и да се почувства така, както той се беше почувствал в жилището на Конли, го хвана срам. През следващия час той прибра разхвърляните дрехи, изми отдавна немитите чаши и чинии, избърса замазаните плотове и прашни повърхности, изчисти навсякъде с прахосмукачката. Накрая реши, че жилището му е добило по-нормален вид. Но очевидно трябваше още да се потруди. Щеше да купи някаква картина. Можеше да натопи букет цветя в някоя ваза. А защо не да боядиса и стените.
Извади лазаня от фризера и я сложи във фурната. Отзад на опаковката пишеше, че ѝ трябват петдесет минути да се изпече. Можеше да използва това време. Отиде в кабинета си. Това беше единственото място в къщата, което бе спретнато, чисто и подредено. Той взе географската карта от бюрото, разгъна я и я сложи на пода. Отвори най-горното чекмедже и извади картона, на който бе залепил червени листчета. Отлепи едно от тях и внимателно го постави върху селцето Денам, на юг от Оксфорд. Отдръпна се назад. Вече имаше седем залепени листчета и пред погледа му ясно се оформяше модел.
Фиърби отпи глътка уиски и отново си зададе въпроса, който нееднократно си бе задавал: заблуждаваше ли се? Беше чел за убийците и техните навици. Че са като хищници, които действат в територии, където се чувстват удобно. Но също така беше чел и за опасността да виждаш модели там, където данните са произволно събрани. Стреляш напосоки в някаква стена, после очертаваш мишена около следите от куршуми, които са най-близо една до друга, и тя изглежда така, все едно си се целил в нея. Той разгледа внимателно картата. Пет от набелязаните места бяха близо до автомагистрала М40, а три — до автомагистрала М1, на не повече от двайсет минути път с кола от съответния изход от автомагистралата. Струваше му се очебийно и повече от убедително. Но имаше един проблем. Докато преглеждаше вестниците и проверяваше в интернет за изчезнали тийнейджърки, един от основните му критерии за пресяването им винаги беше ориентирането към семейства, живеещи близо до автомагистрали, така че може би той самият създаваше модела. Но Фиърби се замисли за лицата на момичетата, за историята на всяко от тях. Усещаше, че е на прав път. Надушваше го. Но каква полза от това?
45
Карлсън седна срещу Ръсел Ленъкс. Ивет включи записващото устройство и седна отстрани.
— Знаете, че все още провеждаме разпит с предупреждение — започна Карлсън. — Имате право да мълчите, но ако решите да говорите, думите ви могат да бъдат използвани при евентуален съдебен процес. Също така имате право на адвокат. — Ленъкс кимна леко с глава. Изглеждаше замаян, нямаше желание да говори. — Трябва да потвърдите ясно и високо. За протокола.
— Да — отговори Ленъкс. — Разбирам. Нямам възражения.
— Интересно семейство сте вие — каза Карлсън. Изражението на Ленъкс остана непроницаемо. — Изглежда, нанасяте вреда на всеки, до когото се докоснете.
— Ние сме семейство, в което една съпруга и майка беше убита — възрази Ленъкс с дрезгав глас. — Това е истината.
— А приятелят на дъщеря ви?
— Не знаех за него, преди да ми съобщите за смъртта му.