— За убийството му. Зак Грийн е бил ударен с тъп предмет. Също като съпругата ви. — Карлсън направи пауза. — Какво изпитвахте към него?
— За какво по-точно ме питате?
— За връзката на петнайсетгодишната ви дъщеря с двайсет и осем годишен мъж.
— Както ви казах, не заех за това. Но сега, когато вече знам, изпитвам загриженост за дъщеря си. За нейното благополучие.
— Господин Грийн е починал по някое време вчера през деня. Бихте ли ни казали вие къде бяхте?
— Бях си у дома. Напоследък прекарвам доста време вкъщи.
— Някой друг беше ли с вас?
— Децата бяха на училище. Бях там, когато Дора се прибра към четири и десет.
— Какво правихте вкъщи?
Ленъкс изглеждаше ужасно уморен сякаш дори говоренето му струваше усилия.
— Защо просто не ме попитате дали съм убил онзи мъж? Предполагам, че затова ме доведохте тук.
— Вие ли го убихте?
— Не.
— Добре. И така, какво правихте вкъщи?
— Занимавах се с дреболии. Подредих някои неща.
— Може би ще ни помогнете, ако ни посочите нещо, което можем да проверим. Някой отбивал ли се е да ви види? Обаждахте ли се на някого по телефона? Влизахте ли в интернет?
— Никой не е идвал. Вероятно съм се обаждал по телефона и съм използвал интернет.
— Можем да проверим това.
— Погледах малко телевизия.
— Какво гледахте?
— Обичайните тъпотии. Май че беше нещо за антики.
— Май че нещо за антики — повтори бавно думите му Карлсън сякаш разсъждаваше върху тях. — Сега ще спра записа. — Той се пресегна и натисна едно копче на касетофона. — Вие ще си отидете, ще премислите нещата, може да се посъветвате с адвокат и ще дойдете отново, за да ни разкажете нещо по-смислено от това, което току-що ни разказахте. А през това време ние ще проверим на кого сте се обаждали и къде сте били. — Карлсън се изправи. — Помислете за децата си, за семейството си. Колко още ще могат да понесат?
Ленъкс потърка лицето си сякаш проверяваше дали се е избръснал.
— Мисля за тях всеки ден и всяка минута — отвърна той.
Крие Мънстър чакаше Карлсън в кабинета му. Той току-що се беше върнал от Кардиф, където беше разпитал приятелката на Джош Кериган, Шари Холандър.
— Какво стана?
— Тя просто повтори това, което ни каза Джош Кериган: че вероятно е бил с нея, че от началото на връзката си те са прекарвали заедно всяка свободна минута от деня; не можа със сигурност да си спомни. Но беше съвсем сигурна, че не е имало случай, когато да е отсъствал дълго през деня или през нощта.
— Звучи доста неопределено.
— Не е използвал кредитната си карта, за да си купи билет за пътуване до Лондон през онзи ден. Но е изтеглил сто лири в брой два дни преди това, така че може тях да е използвал за транспортни разходи.
— Но ти се струва малко вероятно, нали? По начало подозренията към него са по-скоро несъстоятелни.
— Не бих казал.
Карлсън впери поглед в Мънстър.
— Какво имаш предвид?
— Приятелката му спомена нещо, което мисля, че ще ви заинтересува.
— Продължавай.
— Каза, че Джош бил бесен на баща си. Направо полудял. Каза, че е получил писмо, в което пишело, че скъпият му татко не бил щастливо жененият мъж, за какъвто се представял.
— Значи, е знаел.
— И тя каза същото.
— Браво, Крие. Ще трябва пак да поговорим с него. Веднага. А също и с по-малкия му брат.
Джош Кериган имаше нова подстрижка, а може би, помисли си Карлсън, гледайки неравните му кичури, сам се беше подстригал с машинка. От това лицето му изглеждаше по-кръгло и по-младо.
Той седеше в стаята за разпити, но постоянно правеше някакви движения — барабанеше с пръсти по масата, въртеше се на стола, потропваше с крака.
— Сега пък какво? — попита той. — Още въпроси за това къде съм бил ли?
— Говорихме с Шари Холандър.
— Тя каза ли ви, че съм бил с нея, както ви казах аз?
— Тя каза, че вероятно си бил с нея.
— Ето, започва се.
— Освен това каза, че си знаел за интимната връзка на баща си.
— Какво?
Той изведнъж се стресна.
— Вярно ли е това? Получавал ли си писмо, в което е пишело за любовната му афера?
Джош изгледа мълчаливо Карлсън, после отклони погледа си. Лицето му придоби изражение на възрастен и той много заприлича на баща си.
— Да, от Катедрата по физика ми препратиха писмо, адресирано до мен.
— Анонимно ли беше?
— Точно така. Който го е изпратил, дори не е имал куража да посочи името си.
— Кой мислиш, че е бил?
Джош впи мрачния си поглед в Карлсън.
— Тя, естествено. Кой друг?