— Имаш предвид Рут Ленъкс ли?
— Да. Въпреки че тогава името ѝ не ми беше известно.
— Писмото все още ли е у теб?
— Накъсах го на парченца и го изхвърлих в кошчето за отпадъци.
— Какво друго направи?
— Опитах се да забравя за него.
— И това беше всичко?
— Не се качих на влака за Лондон, ако това имате предвид.
— Говори ли с баща си за писмото?
— Не.
— Ас майка си?
— Не.
— Близки ли сте с майка ти?
— Аз съм ѝ син. — Той сведе очи сякаш се притесняваше да срещне погледа на Карлсън. — Тя винаги е поставяла мен и Бен пред всичко останало — дори когато беше болна от рак, ние бяхме всичко за нея. А също и баща ми — добави той злобно. — Тя и него поставяше на първо място.
— Значи, не ѝ каза за писмото?
— Не.
— А каза ли на брат си?
— Бен все още хлапак, който след няколко седмици ще се яви на изпити за ниво "А" за завършено средно образование. Защо трябва да му казвам?
— И все пак, каза ли му?
Джош подръпна един кичур от подстриганата си коса.
— Не. — Но гласът му прозвуча сковано и неуверено.
— Слушай, Джош. Ще говорим с брат ти и ако неговите показания не съвпаднат с твоите, здравата ще загазиш. По-добре още сега ни кажи истината. И за Бен ще бъде по-добре.
— Разбрах. Да, казах му. Трябваше да го споделя с някого.
— По телефона ли му каза?
— Да.
— Той как реагира?
— Също като мен. Както всеки друг би реагирал. Беше шокиран, вбесен.
— Това ли е всичко?
— Той искаше да кажем на мама. Аз не бях съгласен.
— Какво стана накрая?
— Разбрахме се да почакаме, докато си дойда за Великден и тогава да поговорим.
— Направихте ли го?
На лицето му се появи широка, саркастична усмивка.
— Е, събитията ни изпревариха.
— И ти не каза на майка си?
— Вече ви отговорих.
— Нито пък Бен?
— Не би го направил, без да ме предупреди.
— И твърдиш, че никой от двама ви не е имал сблъсък с баща ви, независимо от гнева, който сте изпитвали към него?
— Не, вече ви казах.
— Защо и двамата толкова лесно сте повярвали на това, което е пишело в писмото?
Джош се изненада от въпроса.
— Не знам — отвърна той. — Просто повярвахме. Защо му е на някого да съчинява такава лъжа?
— И нямаш какво друго да ми кажеш?
— Не.
— Продължаваш ли да твърдиш, че не си знаел кой е анонимният автор на писмото?
— Да.
Карлсън почака малко. Джош Кериган се взря за кратко в него, а после зарея поглед встрани. На вратата се почука и Ивет надникна вътре.
— Може ли за момент? — попита тя.
— Ние и без това приключихме. Засега. — Карлсън се изправи. — Ще говорим с брат ти.
Джош сви рамене. Но в очите му се четеше безпокойство.
— Не — каза Бен Кериган. — Не, не и не. Не съм казвал на майка ми. По-добре да ѝ бях казал. Но решихме да изчакаме, докато се съберем заедно. Трябваше да я гледам, докато се хранеше на масата, без да мога нищо да ѝ кажа. Нито пък на него. — Лицето му се изкриви от гняв.
— Наистина ли?
— Да. И на него нищо не съм казвал, въпреки че много исках. Исках да го ударя с юмрук по тъпото му охранено лице. Радвам се, че го смляха от бой. Нещастен женкар! Звучи банално, а? Само че онази жена не е била някаква празноглава мацка. Какво си е мислил, че прави? Десет години. Лъгал е мама цели десет години!
— Значи, твърдиш, че не си стигал до сблъсък с него, нито пък си казвал на майка си за писмото?
— Точно така.
— И не си имал подозрения, че баща ти е знаел за писмото?
— Той не знаеше нищо. — Гласът на Бен беше изпълнен с презрение. — Мислел си е, че ще се измъкне, без да плати никаква цена.
— И майка ти изобщо не е знаела?
— Не. Тя му вярваше. Познавам мама. Тя смята, че щом веднъж си повярвал на някого, не може да има място за съмнения.
— Защо скри от нас тази информация?
— Защо, според вас? Ние не сме глупави — наясно сме, че всички вие си мислите, че това е убийство за отмъщение. — Гласът му изтъня от напрежение.
— Добре. — Карлсън се вгледа упорито в него. — Нека да повторим бавно, отначало. Ти беше тук и живееше с родителите си, когато Джош ти каза.
— Да.
— Какво направи, когато разбра?
— Нищо.
— Абсолютно нищо ли?
— Да, продължавам да го твърдя.
— Не си говорил с никого другиго, освен с Джош?
— Не.
— Но си повярвал, че е истина?
— Знаех, че е истина!
— Откъде знаеше?
— Просто знаех.
— Откъде знаеше, Бен? Откъде беше толкова сигурен? — Карлсън почака, после продължи: — Нещо друго ли откри? — Забеляза как Бен неволно потрепна, преди да поклати отрицателно глава. — Бен, още веднъж те питам: опита ли се да откриеш нещо друго? — Последва напрегнато мълчание. — Рови ли из вещите на баща си, за да откриеш доказателства? Би било съвсем естествено. Бен?