— Не.
— Сам вкъщи, измъчван от това ужасно подозрение — и не си направил нищо?
— Спрете.
— Ние ще разберем.
— Е, добре. Може би.
! — Може би?
— Порових се тук-там.
— Къде.
— Ами… В джобовете му.
— На друго място?
— В телефона му. В документите му.
— А в компютъра му?
— Също и там.
— И какво откри?
— Нищо особено.
— Нали разбираш колко е сериозно това, Бен?
Момчето се обърна към него. Карлсън чуваше учестеното му дишане.
— Да, по дяволите. Разбира се, че претършувах навсякъде. Вие какво бихте направили? С Джош се разбрахме да претърся нещата му и аз се порових из гнусното му бельо и дрехите му, фактурите и касовите му бележки, имейлите му; надникнах в мобилния му телефон, за да проверя есемесите и обажданията му. Аз и Джош звъннахме на няколко непознати номера, просто за да проверим. Нищо не открихме. Но аз не можех да спра. Ако трябваше, щях да продължа да ровя цял живот, докато не открия доказателство, че той изневерява на мама. Както е известно от точните науки — можеш единствено да докажеш, че нещо е вярно, а не, че не е вярно.
— И предполагам, че си открил нещо, нали? — каза меко Карлсън.
— Проверих историята му на сърфиране.
— Търсил си нещо, регистрирано в компютъра му?
— Не знаех какво точно търся. Видях, че е търсил в Гугъл изображения за Рут Ленъкс. Тогава разбрах. Нали по този начин търсим снимки и информация за човек, когото познаваме.
— Така. Значи, ти и Джош разбрахте, че баща ви има връзка с жена на име Рут Ленъкс.
— Да. Аз, разбира се, въведох името ѝ, за да се появи някаква информация за нея. Той си е мислел, че е много хитър. Но не разбира нищо от компютри.
— Какво откри?
— Един имейл от нея. Скрит в папка с баналното заглавие "Жилищно застраховане". Само един имейл. — Той изсумтя подигравателно.
— Какво пишеше в него?
— Не пишеше "Скъпи Пол, харесва ми да се чукам с теб", ако това очаквате — каза Бен заядливо. — Пишеше, че да, би се радвала да се видят отново и че той не бива да се тревожи, всичко ще бъде наред. — Бен направи злобна гримаса. — Беше някак си хем нежно, хем делово. Помислих си за мама, когато беше толкова болна и отпаднала, но продължаваше да се грижи за нас, а в същото време и тази, другата жена, е обичала татко — и всичко ми се стори толкова несправедливо.
— Кога е бил изпратен имейлът?
— На двайсет и девети април 2001.
— Все още ли твърдиш, че не си казвал на майка си?
— Не съм ѝ казвал.
— Но си промушил една обезобразена кукла през отвора на пощенската кутия на семейство Ленъкс.
Бен силно се изчерви.
— Да. Не бях го планирал. Но видях тъпата кукла в голям кош с играчки в дома на един приятел — беше на сестра му, която е още малко дете. Хрумна ми да я взема, а после я разпрах, за да покажа на онази жена какво мислим за нея. Трябваше да направя нещо.
— Тя обаче така и не е получила малкото ти послание. Дъщеря ѝ, която е лежала болна вкъщи, я е намерила и е помислила, че е предназначена за нея.
— О, по дяволите.
— Значи, ти и Джош сте знаели къде живее тя?
— Да.
— Ходил ли си там и друг път?
— He. Не точно.
— Не точно?
— Понякога се навъртах наблизо. Исках да я видя.
— Видя ли я?
— Не. Но мисля, че веднъж видях децата ѝ. Ако искате да знаете, от всичко това ми се повръщаше. Все едно бях погълнал отрова.
— Има ли нещо, което не си ми казал?
Бен поклати унило глава.
— Джош ще побеснее, няма да ми го прости. Накара ме да се закълна, че нищо няма да кажа.
— Ето това се случва, когато човек нарушава правилата. Хората се вбесяват и не му прощават.
46
Фрида беше взела имейл адреса на Джудит от Клои и ѝ изпрати кратко съобщение, че ще я чака в четири часа следобед на следващия ден на входа на парка "Примроуз Хил", на няколко минути път пеша от училището на Джудит, Времето се бе променило: духаше бурен вятър, а ниските, сиви облаци предвещаваха дъжд.
Тя видя Джудит още преди момичето да я види. Вървеше с група съученици, които постепенно поемаха в различни посоки. Накрая остана само Джудит, която бавно се отправи към желязната порта. Тя носеше тежки, масивни обувки, от което краката ѝ изглеждаха като клечки, а около главата си беше намотала оранжев шал, който ѝ стоеше като тюрбан и изпод който се вееха тънки кичури коса. Дори походката ѝ беше нестабилна, краката ѝ в тежките обувки се спъваха на паважа. Озърташе се неспокойно, очите ѝ се стрелкаха насам-натам; от време на време слагаше ръка на устата си сякаш се въздържаше да не каже нещо.