— Твърдите, че не сте от полицията, следователно не съм длъжен да ви кажа каквото и да било. Освен… — Той пусна телената жица. Фрида забеляза слюнката по устата му и скъсаните кръвоносни съдове по кожата му. Шейн свиваше и разпускаше юмруците си, при което татуировките му се движеха нагоре-надолу, а очите му шареха около нея сякаш се опитваше да види нещо зад гърба ѝ. — Освен: изчезвайте там, откъдето сте дошли.
— Хейзъл Бартън, Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Лайла Дос, Шарън Гибс.
Това прозвуча като мантра, като заклинание. Силни тръпки минаха през тялото на Фрида. Тя стоеше тихо и неподвижно. За миг се почувства така, сякаш е влязла в тъмен тунел, който водеше към място, където цареше още по-непрогледен мрак.
— За какво, по дяволите, говориш, старче?
— За изчезнали момичета — отвърна Фиърби. — Говоря за изчезнали момичета.
— Е, добре. Познавах Лайла — заяви той с мазна усмивка сякаш едва сега си спомни за нея. — Но не знам къде е отишла.
— Мисля, че знаеш — възрази Фрида. — И ако е така, по-добре ми кажи, защото и без това ще направя всичко възможно, за да разбера.
— Хората идват и си отиват. Винаги създаваше повече грижи, отколкото си заслужаваше.
— Тя е била просто една тийнейджърка, която е имала нещастието да те срещне.
— Кръв ми капе от сърцето. А, да. Познавах и Шарън донякъде. Но не и останалите.
— Това първо пребиваване в затвора ли ти беше? — попита Фиърби.
— Стига толкова въпроси.
— Дати, господин Дохърти.
Нещо в гласа му накара лицето на мъжа да трепне, подигравателната му усмивка изчезна и той застана нащрек.
— Преди осемнайсет месеца лежах в затвора в Мейдстоун.
— За какво?
— Имах нещо с едно момиче.
— "Нещо". — Фиърби повтори думата сякаш я опитваше на вкус. — Колко ти дадоха?
Дохърти само сви рамене.
— Колко време лежа там?
— Плюс-минус четири месеца.
Фрида забеляза, че Фиърби напрегнато мислеше и изчисляваше нещо, от което на челото му се образуваха дълбоки бръчки.
— Добре — каза той накрая. — Приключихме.
Фиърби и Фрида закрачиха обратно през пасището. Два коня тръгнаха след тях; Фрида чуваше как копитата им удряха по сухата земя подобно на барабан.
— Трябва да поговорим — каза Фиърби, когато стигнаха до колата му. Тя само кимна. — Има ли някое място, където можем да отидем? Наблизо ли живеете?
— Не. А вие?
— Не. Как дойдохте дотук?
— Взех такси от гарата.
— Можем да потърсим някое кафене.
Фрида се настани до него в колата. Предпазният колан не работеше, вътре миришеше на цигари. На задната седалка имаше няколко папки. Едва когато седнаха на една маса до прозореца в малко, полуосветено и опушено кафене на "Денам Хай Стрийт" с големи чаши чай с прекалено много мляко пред себе си, към които така и не посегнаха, те пристъпиха към разговора.
— Вие започнете — каза Фиърби. — Той сложи един диктофон пред себе си, отвори един бележник с телена подвързия и извади химикалка от джоба на якето си.
— Какво ще правите?
— Ще си водя бележки. Имате ли нещо против?
— Не мисля, че е добра идея. И изключете устройството.
Фиърби се вгледа в нея сякаш едва сега я виждаше както трябва. На обветреното му лице се появи слаба усмивка. Той изключи диктофона и остави химикалката на масата.
— Кажете ми защо сте тук.
И Фрида започна разказа си. Отначало тя осъзнаваше колко ирационално звучи: параноично вътрешно чувство, породило се във все още неоздравялото ѝ тяло, което я бе подтикнало към безплодно и необяснимо търсене на едно момиче, което изобщо не познаваше. Чу се да говори за малката любопитна история, която бе събудила интереса ѝ и бе породила у нея амбицията да открие автора ѝ, за задънената улица, в която се бе озовала, за тъжните срещи с бащата на Лайла и с жената от Източна Европа, която бе споменала за Шейн. Но малко по малко тя си даде сметка, че Фиърби, за разлика от останалите, не реагираше с недоверие и не я взе за леко откачена. Той кимаше с разбиране, наведен напред; очите му проблясваха с интерес, а каменното му изражение се смекчи.
— Ето това е — каза Фрида накрая. — Какво мислите?
— Мисля, че става дума за един и същи човек.
— Ще трябва да ми обясните.
— Според мен всичко започва с Джордж Конли.
— Името като че ли ми звучи познато.
— Бяха го обвинили, че е убил момиче на име Хейзъл Бартън. Вероятно сте чували за него, защото беше освободен преди няколко седмици, след като беше лежал в затвора в продължение на години за престъпление, което не беше извършил. Клетият човек, за него може би щеше да бъде по-добре, ако си беше останал в затвора. Но това е друга история. Хейзъл беше първото и единствено момиче, чието тяло беше намерено. Убеден съм, че Конли е попречил престъплението да бъде извършено докрай, докато всички останали… но аз май избързвам с разказа си. Всъщност Хейзъл не е била първата — преди нея е имало други. Например Ванеса Дейл, но навремето не се досетих за това, защото Ванеса се беше отървала. Все пак, успях да я открия. Трябваше да го направя по-рано, докато спомените ѝ бяха все още пресни, но тогава още не знаех за нея. Нужни ми бяха години, за да разбера каква точно беше историята и каква дълга и тъмна сянка хвърляше. По онова време бях един претоварен с работа журналист, отразяващ местните новини, който се грижеше за жена и деца. Но така или иначе…