— Почакайте — прекъсна го Фрида. Фиърби я погледна, примигвайки. — Съжалявам, но не разбирам нито дума от това, което казвате.
— Опитвам се да ви обясня. Вижте, нещата са свързани помежду си, но трябва да се проследят нишките, които ги свързват.
— До този момент не споменахте нито една от тези свързващи нишки.
Той се облегна назад и разбърка с лъжичка изстиващия чай.
— Може би защото прекалено дълго живея с тази история.
— Нима се опитвате да ми кажете, че момичетата, чиито имена изброихте пред Дохърти, са свързани по някакъв начин и че Лайла Дос може да е една от тях?
— Да.
— Каква точно, е връзката?
Фиърби стана енергично от стола си.
— Не мога да ви кажа. Трябва да ви покажа.
— Да ми покажете?
— Да. Всичко е написано. Имам карти, схеми и папки с документация. Всичко е там.
— Къде?
— Вкъщи. Ще дойдете ли да ги видите?
Фрида помълча известно време.
— Добре — каза тя накрая.
— Чудесно. Да вървим.
— Къде живеете? В Лондон?
— В Лондон ли? Не. В Бирмингам.
— Бирмингам!
— Да. Това проблем ли е?
Фрида помисли за дома си, който я чакаше, за приятелите си, които не знаеха къде е, за котарака си, чиято купичка щеше да остане празна. Помисли и за Тед, Джудит и Дора — но не можеше да устои на загадката, която се криеше в тази необикновена среща, както и на притегателната сила на този непознат възрастен мъж. Щеше да се обади на Саша и да ѝ каже да пази крепостта.
— Не — отвърна тя. — За мен не е проблем.
49
В топлата кола Фрида усети, че заспива. Няколко нощи бе изкарала в безсъние, по-лошо от обичайното, накъсано от мъчителни, страшни сънища. Чувстваше се като пребита, с очи, парещи от умора. Опита се да не се предава на съня точно сега, в компанията на Фиърби — тази проскубана хищна птица, пред която не можеше да си позволи да бъде беззащитна. Но не се получи, не можеше повече да стои будна. И когато накрая започна да се унася, когато очите ѝ започнаха да се затварят, и тялото ѝ се отпусна, тя си помисли, че беше доста странно да се довери на човек, когото изобщо не познаваше.
Фиърби излезе от М25 и пое по М1. Това беше път, който той добре познаваше; беше му приятно да шофира по него в компанията на друг човек. Той сложи компактдиск с ирландска фолклорна музика в аудио плейъра, намали звука така, че да се чува съвсем слабо и погледна към нея. Не можеше да определи възрастта ѝ. Може би беше на трийсет и пет или малко повече — отдалеч изглеждаше по-млада с елегантната си изправена стойка и плавни движения, но отблизо лицето ѝ беше изпито; очите ѝ бяха хлътнали, с тъмни кръгове под тях, а бледото ѝ лице имаше напрегнато и угрижено изражение. Не беше я попитал с какво се занимава. Фрида Клайн: звучеше като германско, като еврейско име. Погледна към отпуснатите в скута ѝ ръце с наполовина сключени длани и видя, че нямаше нито халка, нито пръстени, а ниско изрязаните ѝ нокти не бяха лакирани. Не носеше бижута, нито грим. Дори когато спеше, изразът на лицето ѝ беше строг и неспокоен.
Въпреки това — и на душата му стана по-леко — той си имаше компания, спътник, макар и за кратко. Толкова беше свикнал да работи сам, че външният свят някак си се сливаше със собствените му натрапчиви идеи. Тя би могла да му помогне да разграничи едното от другото: имаше дружелюбен, ясен и съсредоточен поглед и каквито и да бяха мотивите за собственото ѝ разследване, той беше усетил нейната дълбока проницателност. Фиърби се усмихна вътрешно: тя не обичаше да я командват.
Фрида промърмори нещо и отмести едната си длан. Отвори очи и в следващия момент седна с изправен гръб, отмятайки косата от затопленото си лице.
— Заспала съм.
— Какво лошо има?