— Никога не заспивам.
— Сигурно сте имали нужда от сън.
Тя се облегна на седалката и се загледа през предното стъкло към потока от коли, които летяха в обратната посока.
— Това Бирмингам ли е?
— Всъщност аз не живея в града. Живея в едно село, или по-скоро градче, на няколко мили по-далеч.
— Защо?
— Моля?
— Защо не живеете в града?
— Това е мястото, където по-рано живеех заедно с жена ми и децата ми. Когато жена ми ме напусна, така и не се реших да се преместя.
— Значи, не е било въпрос на определено предпочитание?
— Вероятно не. Не обичате ли тихата провинция?
— Хората трябва да са наясно къде точно искат да живеят и да направят конкретен избор.
— Разбирам — каза Фиърби. — В това отношение очевидно съм доста инертен. Доколкото схващам, вие сте направили своя избор.
— Живея в центъра на Лондон.
— Защото така ви харесва ли?
— Това е мястото, където се чувствам спокойна и незабелязана. А навън животът си тече с пълна сила.
— Може би аз се чувствам по същия начин в моята малка къща. За мен тя е невидима. Престанал съм да я забелязвам. Тя е просто място, където мога да отида. Аз съм бивш журналист. Вие какво работите?
— Психотерапевт съм.
Фиърби я погледна смаяно.
— Изобщо не бих предположил.
Той очевидно не забелязваше колко жалка и запусната изглеждаше къщата му. Входната чакълеста алея беше обрасла със седмолист, глухарчета и треви. Первазите на прозорците бяха прогнили, а стъклата им — мръсни. Но дори и да измиеше мръсотията, общото впечатление за запуснатост щеше да си остане. На масата в кухнята бяха струпани купища пожълтели вестници, а самата маса очевидно не се използваше за хранене. Когато Фиърби отвори хладилника, за да потърси мляко, каквото така или иначе нямаше, Фрида видя, че вътре имаше единствено кенчета с бира. Това беше жилището на мъж, който живееше сам и не очакваше компания.
— Значи, няма да пием чай — заключи той. — Какво ще кажете да пийнем уиски?
— Не пия през деня.
— Днес е по-различно.
Той наля по два пръста уиски в широки захабени чаши и подаде едната на Фрида.
— Да пием за нашите изчезнали момичета — каза Фиърби и чукна чашата си в нейната.
Фрида отпи малка глътка от парливата течност, колкото да му прави компания.
— Искахте да ми покажете какво сте открили.
— Всичко е в кабинета ми.
Когато той отвори вратата, тя остана безмълвна за няколко секунди, а очите ѝ се опитваха да свикнат със смесицата от безумие и порядък. За един кратък миг гледката ѝ напомни за Мишел Дойс, жената, с която Карлсън я бе запознал и чиято квартира в Детфорд беше пълна с отпадъците на непознати хора, които тя акуратно бе подредила по категории.
Кабинетът на Фиърби тънеше в полумрак, тъй като прозорецът беше до половина блокиран от едва крепящи се на перваза купчини от вестници, списания и разпечатки. На пода също имаше струпано огромно количество вестници: беше почти невъзможно човек да си проправи път между тях, за да стигне до дългата маса, която служеше за писалище и която също беше отрупана с листове хартия, стари бележници, два компютъра, принтер, старомодна фотокопирна машина, голяма камера с липсващ обектив, безжичен телефон. Имаше също и две нащърбени порцеланови подложки за чаши, препълнени с угарки, няколко стъклени чаши и празни бутилки от уиски.
На ръба на масата бяха залепени десетки жълти и розови листчета с надраскани на тях номера или думи.
Когато Фиърби включи настолната лампа, светлината ѝ попадна върху хартиено копие на фотографията на млада жена <6 усмихнато лице. Един от предните ѝ зъби беше нащърбен. Това напомни на Фрида за Карлсън, който също имаше нащърбен зъб и който беше на много мили далеч от нея.
Но това, което я порази, не беше безпорядъкът в стаята, а контрастът между безпорядъка и педантичния ред. На корковите табла бяха прилежно забодени десетки снимки на лицата на млади жени. Те очевидно бяха разпределени в две категории. Отляво бяха подредени около двайсет лица; отдясно — шест. Между тях беше окачена голяма карта на Великобритания, осеяна с флагчета, които очертаваха крива линия от Лондон в посока северозапад. На отсрещната стена беше начертана огромна времева линия с калиграфски изписани дати и имена. През цялото време Фиърби наблюдаваше внимателно Фрида. Той издърпа чекмеджетата на картотеката си и тя видя редици от папки, обозначени с имена. Фиърби започна да ги изважда една по една и да ги трупа върху останалите предмети на масата. На Фрида ѝ се искаше да поседне, но в стаята имаше само един въртящ се стол и на него бяха оставени няколко книги.