— Това ли са момичетата? — попита тя, сочейки с ръка.
— Хейзъл Бартън. — Той докосна нежно лицето ѝ, с известна доза благоговение. — Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Шарън Гибс.
Всички те — млади и пълни с живот, се усмихваха на Фрида от стената.
— Смятате ли, че са мъртви?
— Да.
— А може би и Лайла.
— Няма как да е бил Дохърти.
— Защо?
— Вижте. — Той я заведе при времевата линия. — По времето, когато са изчезнали Дейзи и Мария, той е бил в затвора.
— Защо сте толкова сигурен, че става дума само за един човек?
Фиърби отвори първата папка.
— Ще ви покажа всичко, а след това вие ще ми кажете какво мислите. Ще ни нужно известно време.
В седем вечерта Фрида се обади на Саша, която се съгласи да отиде у тях и да постои там, докато тя се върне. В гласа на Саша се усещаше загриженост и паника, но Фрида приключи набързо разговора. Тя звънна и на Джоузеф и го помоли да отиде да нахрани котарака и да полее цветята и билките в двора.
— Къде си, Фрида?
— Близо до Бирмингам.
— Къде по-точно?
— В едно село, Джоузеф.
— Защо си там?
— Много е дълго за обяснение.
— Трябва да се прибереш, Фрида.
— Защо?
— Ние всички се тревожим.
— Не съм дете.
— Ние всички се тревожим — повтори той.
— Не се тревожете.
— Ти не си добре. Всички го знаем. Идвам да те взема.
— Не.
— Тръгвам сега.
— Няма как да тръгнеш.
— Защо няма как?
— Защото няма да ти кажа къде съм.
Тя затвори, но телефонът ѝ иззвъня почти веднага. Този път се обади Рубен; най-вероятно Джоузеф стоеше до него с тъжните си очи. Тя въздъхна, изключи телефона и го прибра в чантата си. Поначало никога не беше искала да има мобилен телефон.
— Шарън Гибс — каза невъзмутимо Фиърби, все едно нищо не беше прекъсвало заниманията ми.
В десет и половина вече бяха приключили. Фиърби излезе да изпуши една цигара, а Фрида се зае да потърси някаква храна в шкафовете му. Не беше гладна, но усещаше някаква празнина в стомаха си; не си спомняше кога бе яла за последно. Не беше днес, нито снощи.
Шкафовете, също като хладилника, бяха почти празни. Намери бързо сваряващ се ориз и кубчета зеленчуков бульон с изтекъл срок на годност: това би трябвало да свърши работа. Докато вареше ориза в бульона, Фиърби влезе обратно и застана прав, наблюдавайки я.
— Е, какво мислите? — попита той.
— Мисля, че или ние сме две заблудени души, които случайно се срещнаха в един приют за магарета, или че вие сте прав.
Той направи гримаса на облекчение.
— Което означава, че човекът, когото търсим, не е Дохърти, Шейн или както там го наричат.
— Очевидно не е. Но не е ли странно, че е познавал и двете? Не обичам съвпаденията.
— Те са имали един и същи начин на живот — две млади момичета, излезли от правия път.
— Може би са се познавали — предположи Фрида. Тя вдигна ориза от котлона и парата я блъсна в лицето, което ѝ се струваше мръсно от изтощителната работа с Фиърби и от голямата умора.
— Звучи логично. Кой би могъл да ни каже?
— Имам една идея.
След като изядоха ориза — Фиърби беше изял по-голямата част, а Фрида само беше боднала тук-там в чинията си — тя каза, че ще трябва да хване влака за Лондон. Но Фиърби се възпротиви, обяснявайки ѝ, че е много късно. След кратък спор за хотели и влакове, Фиърби реши въпроса, като измъкна от един шкаф стар спален чувал и Фрида си направи нещо като легло на дивана в хола. Тя изкара странна и кошмарна нощ, през която не можеше да се ориентира кога беше будна и кога спеше, кога мислите ѝ бяха сънища, а сънищата ѝ — мисли, и всички те — лоши. Тя чувстваше или мислеше, или сънуваше, че е на пътешествие, което беше и нещо като бягане с препятствия, и едва когато преодолееше всички препятствия и решеше всичките си проблеми, щяха да ѝ позволят да спи. В мислите ѝ изплуваха лицата на момичетата от снимките, закачени на стената на Фиърби, които се смесиха с лицата на Тед, Джудит и Дора Ленъкс, и всички те бяха вперили погледи в нея.
От три и половина нататък Фрида вече беше напълно будна и лежеше с трескаво съзнание, забила поглед в тавана. В четири и половина стана, отиде в банята и се потопи във ваната. Полежа в нея, наблюдавайки как по ръбовете на щората на прозореца започна да се появява светлина. Тя се избърса с кърпата, която ѝ се стори най-малко употребявана и се облече във вчерашните си мръсни дрехи. Когато излезе от банята, Фиърби беше станал и наливаше кафе в две керамични чаши.
— Не мога да ви предложа кой знае каква закуска — каза той извинително — но в седем мога да изляза и да купя хляб и яйца.