— Защо?
— В офисите все още ли използват фотокопирни машини?
— Да, разбира се — отвърна Дос.
— Мислех, че страдат от дефицит на хартия.
— Това е мит. Използват хартия повече от всякога.
Не, "Копикон" са много стабилни. Е, засега си получавам пенсията редовно. — Той се усмихна, но после стана сериозен. — Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?
— Не, не мисля.
— Кажете ми, смятате ли, че дъщеря ми е жива?
— Не знаем — каза тихо Фрида.
— Най-тежко е неведението — въздъхна Дос.
— Съжалявам. Тормозя ви с посещенията си, разравям стари спомени и чувства, а нямам какво ново да ви съобщя.
— Не сте права — възрази Дос. — Благодарен съм за това, че някой прави нещо за дъщеря ми. Можете да идвате винаги, когато пожелаете.
След още няколко реплики Фрида и Фиърби вече бяха навън на улицата.
— Горкият човек — каза съчувствено Фрида.
— Преди малко дойдохте при нас тъкмо навреме. Дос ми разказваше с най-големи подробности как той и съседът му строят нова ограда.
Фрида се усмихна.
— За вълка говорим… — Тя посочи към Джери, който идваше по пътя, стиснал здраво две огромни торби с органична тор, които почти го скриваха. Фрида видя, че едната торба пропускаше и след него по земята оставаше дебела кафява диря.
— Здравейте, Джери.
Той се спря, остави долу торбите и прокара мръсната си длан по челото си. Мустакът му бе все така неравно подстриган.
— Вече съм твърде стар за това — каза той. — Не искам да прозвучи грубо, но защо отново сте тук?
— Дойдохме да зададем на Лорънс някои въпроси.
— Надявам се да сте имали основателна причина.
— Така си мислех, но…
— Виждам, че намеренията ви са добри. Но той преживя достатъчно. По-добре го оставете на мира — Джери се наведе, вдигна с мъка торбите и се отдалечи, препъвайки се под тежестта им. След него отново се проточи кафява диря.
— Той е прав — каза Фрида замислено.
Фиърби отключи колата си.
— Да ви закарам ли до вкъщи?
— Гарата е съвсем наблизо. Ще повървя дотам и ще се прибера с влака. Така и за двама ни ще бъде по-лесно.
— Вече се умори от мен ли?
— Мисля си, че те чака дълъг път. Виж, Джим, съжалявам, че те довлякох чак дотук. Нямаше кой знае какъв резултат.
Той се засмя.
— Не е нужно да се извиняваш. Обиколил съм страната надлъж и нашир. Пътувал съм на много по-големи разстояния с много по-малки очаквания от сега и съм се радвал и на най-незначителната находка. — Фиърби се качи в колата. — Ще поддържаме връзка.
— Не си ли смутен от начина, по който тези момичета просто изчезват?
— Не просто съм смутен, изтормозен съм от мисълта за това — отвърна Фиърби. Той затвори вратата, но отново я отвори.
— Какво има? — попита Фрида.
— Как ще се свържа с теб? Нямам телефонния ти номер, нито имейл адреса ти, нито домашния ти адрес.
Те си размениха телефонните номера и Фиърби ѝ кимна.
— Скоро ще се чуем.
— Да.
— Нещата не са приключили.
50
Фрида вървеше бавно към гарата. Денят беше сив, но горещ, даже потискащ и дрехите, с които бе облечена вчера, сякаш бяха полепнали по нея. Тя си позволи да мисли за банята си — подаръка на Джоузеф за нея — която я очакваше в чистата ѝ и сенчеста къща, най-после празна, освободена от присъствието на други хора.
Тя включи джиесема си и на екрана веднага започнаха да се появяват съобщения: пропуснати повиквания, гласова поща, есемеси. Рубен я беше търсил шест пъти, Джоузеф — дори повече. Джак ѝ беше изпратил много дълго съобщение, изпъстрено със съкращения, което тя изобщо не разбра. Саша ѝ бе изпратила два есемеса. Джудит Ленъкс ѝ бе звъняла. Имаше и няколко пропуснати обаждания от Карлсън. Когато отвори гласовата си поща, чу гласа му — сериозен и загрижен — който я молеше да се свърже с него веднага щом чуе това съобщение. Тя се втренчи в телефона си и сякаш чу смесицата от гласове, които настояваха да им се обади, гълчаха я и я умоляваха, и което бе най-лошо — тревожеха се за нея. Накрая Фрида изключи джиесема. Сега нямаше време, нито сили, нито желание да отговори на тези обаждания. По-късно.
Когато накрая си влезе вкъщи, на изтривалката в антрето имаше писма. Наведе се да ги вземе и видя, че две от тях не бяха изпратени по пощата, а бяха пуснати на ръка. Едното беше от Рубен — тя веднага разпозна почерка му. "Къде, по дяволите, си, Фрида?, пишеше той. Обади ми се ВЕДНАГА." Не беше си дал труд да го подпише. Другото беше от Карлсън и беше по-официално: "Скъпа Фрида, не можах да се свържа с теб по телефона, така че наминах с надеждата да те открия у вас. Аз наистина бих желал да те видя — като твой приятел и като човек, който е загрижен за теб".