Фрида направи гримаса и мушна и двете писма в чантата си. После влезе навътре в къщата си. Тя беше прохладна и защитена от външния свят и Фрида се почувства така, сякаш бе влязла в църква. Толкова време бе минало, откакто за последно бе прекарвала времето си тук в усамотение, събирайки мислите си, седейки в таванското си ателие, откъдето наблюдаваше светлините на Лондон и центъра на града, без да бъде хваната в капана на трескавото му оживление, многолюдие и жестокост. Тя обикаляше от стая в стая, опитвайки се да се почувства отново у дома, очаквайки да се завърне при нея усещането за спокойствие. Чувстваше, че е преминала през някаква буря и съзнанието ѝ все още бе населено с лицата, които беше сънувала предишната нощ или за които си беше мислила, докато лежеше будна. Всички онези безследно изчезнали момичета.
Вратичката за котки изтрака и котаракът с окраска на костенурка влезе в кухнята, приближи се до нея и се отърка в крака ѝ, мъркайки. Фрида го почеса по гушката и сипа още храна в купичката му, въпреки че Джоузеф очевидно беше идвал да го нахрани. Тя се качи горе в блестящата си нова баня, сложи запушалката и отвъртя крановете. За кратко мерна отражението си в огледалото: влажната ѝ коса беше залепнала на челото, лицето ѝ беше бледо и напрегнато. Понякога беше непозната за самата себе си. Тя спря крановете и извади запушалката. Днес нямаше да използва ваната. Вместо това стъпи под душа, изми косата си, изтърка тялото си, изряза ноктите си, но нищо не помогна. Една мисъл тормозеше съзнанието ѝ. Бързо излезе изпод душа, загърна се с хавлиена кърпа и отиде в спалнята. Прозорецът беше леко отворен и тънките завеси се полюшваха от свежия бриз. Отвън долитаха гласове и се чуваше бръмченето на автомобилите.
Мобилният ѝ телефон иззвъня в джоба ѝ и тя го извади с намерението веднага да го изключи, защото още не беше готова за разговори. Но видя, че я търси Карлсън, и се обади.
— Да?
— Фрида. Слава богу. Къде си?
— Вкъщи. Преди малко се прибрах.
— Веднага трябва да дойдеш тук.
— Във връзка със семейство Ленъкс ли?
— Не. — Тонът му беше сериозен. — Ще ти кажа, когато се видим.
— Но…
— Поне веднъж недей да задаваш въпроси.
Карлсън я чакаше отвън. Той крачеше напред-назад по тротоара и пушеше цигара. Това не беше добър знак.
— Какво има?
— Исках да те видя, преди да се качим при Крофорд.
— Комисарят ли? Но какво, за бога…
— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш?
— Моля?
— Къде беше снощи?
— Бях в Бирмингам. Защо?
— Има ли кой да го потвърди?
— Да. Но не разбирам…
— А твоят познат, д-р Макгил?
— Рубен? Нямам никаква представа. Какво се е случило?
— Ще ти кажа какво се е случило. — Той угаси цигарата си и запали нова. — Снощи е изгоряла къщата на Хал Брадшо. Някой я е подпалил.
— Какво? Не знам какво да кажа. Имало ли е някой вътре?
— Той е бил на някаква конференция. Жена му и дъщеря му са били там, но са успели да излязат.
— Не знаех, че има семейство.
— Иначе не би го направила ли? — каза иронично Карлсън, усмихвайки се леко.
— Говориш ужасни неща.
— И аз самият бях учуден. Че някоя жена би се омъжила за него, а не че някой е подпалил къщата му.
— Не го казвай дори на шега. Но защо ме накара да дойда тук, за да ми съобщиш тази новина?
— Той не е на себе си и говори безумни неща. Че си била ти — или някой от твоите приятели.
— Това е абсурдно.
— Твърди, че е получавал заплахи.
— От мен ли?
— От хора, близки до теб.
Фрида си спомни за Рубен и Джоузеф по време на онази кошмарна вечеря, фантазиите за отмъщение на Рубен, изписаната на лицето му омраза — и сърцето ѝ се сви.
— Те не биха го направили — каза тя твърдо.
— Има и нещо още по-тревожно, Фрида. Той е съобщил на пресата. Не е стигнал чак дотам да назове имена, но не е нужно да си гений, за да събереш две и две.
— Ясно.
— Те са вътре и те чакат. — Той докосна леко ръката ѝ. — Но аз също ще присъствам. Няма да си сама.
Комисарят — едър мъж с изпъкнало чело и розово теме, което прозираше през оредялата му коса — се беше зачервил целият. Очевидно униформата му беше прекалено плътна за топлото време отвън. Брадшо беше с дънки и тениска и не се беше избръснал. Когато Фрида влезе в кабинета, той закова погледа си в нея, после бавно поклати глава, сякаш бе преизпълнен със съжаление и гняв, които го възпираха да говори.