— О! — възкликна Фрида. — Но това променя всичко.
— Те са знаели за любовната афера на баща си и с кого е имал. Връзка. Открили са коя е жената — по-малкият син дори е пуснал едно малко послание през отвора за пощата в дома на семейство Ленъкс.
— Какво е пишело в него?
— Не е било в писмен вид. Било е парцалена кукла с разпрани гениталии.
— Значи, е било нещо като предупреждение.
— Може би — макар че, както често се случва, посланието е било намерено от друг. Освен това, когато една тайна бъде разкрита, тя вече не е тайна. Започва да се разпространява и не можеш да я спреш. На кого друг са казали? Те се кълнат, че не са споменавали за това пред госпожа Кериган — но аз не знам дали да им вярвам. Тези момчета обожават майка си.
53
Тя включи отново мобилния си телефон и прегледа списъка с контактите си.
— Агнес?
— Да.
— Фрида е. Извинявай за безпокойството.
— В момента съм на работна среща. Спешно ли е?
— Ще отнеме само минутка. Познаваш ли Шарън Гибс?
— Шарън Гибс? Да, но не много добре. Не бяхме приятелки — но тя живееше близо до нас и учеше в по-долния клас. Лайла я познаваше. Мисля, че и двете се движеха в една и съща компания, след като с нея се разделихме.
— Благодаря. Това е всичко, което ме интересуваше.
— Но…
— Връщай се на срещата.
Фрида седеше на леглото, гледаше полюшващата се завеса и слушаше идващите отвън звуци. Спомни си лицето на Шарън Гибс, което ѝ се усмихваше от отрупаната със снимки стена на Фиърби. Гласът му зазвуча в съзнанието ѝ: Хейзъл Бартън, Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли, Лайла Дос, Шарън Гибс.
Когато телефонът ѝ иззвъня, тя се пресегна да го изключи, но видя, че я търсеше Фиърби.
— Шарън е познавала Лайла — изрече тя на един дъх.
Последва кратко мълчание.
— Има логика — каза той накрая.
— Какво означава това?
— Спомняш ли си за разговора, който водихме с Лорънс Дос?
— Да. Стори ми се, че с него си допаднахте.
— Намерихме сходство в работата, с която всеки от двама ни се е занимавал.
— Да продаваш фотокопирни машини и да изравяш новини. Голямо сходство, няма що!
— Стига, Фрида. Не разбираш ли? Работа, която е свързана с постоянно пътуване.
— Свързана с постоянно пътуване — повтори механично Фрида. Изведнъж я обзе невероятна умора. Възглавницата ѝ — пухкава и мека — я приканваше да си легне.
— Аз съм журналист. И какво решавам да направя? Отивам до "Копикон" — това е компанията, за която той е работил. Кой би нарекъл една компания с такова име?! И така, успявам да се срещна и да разговарям с териториалния мениджър.
— Каза ли кой си?
— В такива случаи ти е нужен усет за верния подход — отговори той неопределено. — да направиш така, че човекът насреща да се разприказва. И той се разприказва.
— Моля?
— Посочи ми територията, която Лорънс Дос е обслужвал до пенсионирането си преди няколко месеца.
По челото и по цялото тяло на Фрида изби лепкава пот и ѝ се доповръща.
— Собствената си дъщеря? — изрече немощно тя. — Всички онези момичета? Нима е възможно?
— Всичко съвпада, Фрида.
— Как можах да не се досетя!
— Защо си мислиш, че е трябвало да се досетиш?
— Защото… сигурен ли си?
— Не съм сигурен. Но знам.
— Къде си сега?
— Близо до гара "Виктория".
— Добре. Ще трябва да се срещнем с Карлсън.
— Кой е Карлсън?
— Полицейски служител. Доста високопоставен.
— Не съм сигурен, че сме напълно готови да се срещнем с полицията, Фрида.
— Не можем да чакаме. Ами ако го направи отново?
— Ще им трябва повече информация. Повярвай ми, познавам ги добре.
— Аз също — отвърна Фрида. — Карлсън ще ни изслуша. Сега не мога да ти обясня, но във всеки случай той ми го дължи. — Тя си спомни за писъмцето, което беше пуснал в отвора на пощенската ѝ кутия. — Той е мой добър приятел.
Фиърби все още не беше напълно убеден, но попита:
— Къде предлагаш да се срещнем?
— В полицейското управление. — Тя погледна към електронния часовник в стаята. — След четиресет и пет минути. В три часа. Съгласен ли си?
— Ще дойда там възможно най-бързо.
Фрида му даде адреса и приключи разговора. Умората ѝ бе изчезнала. Чувстваше се бодра и напълно съсредоточена. Само очните ѝ ябълки пулсираха сякаш мигрената, от която страдаше като тийнейджър, се бе завърнала. Лорънс Дос. Беше седяла в хубавата му, добре поддържана градина. Беше пила чай с него. Беше се ръкувала с него и го беше гледала в загорялото лице. Беше чула болката в гласа му. Как беше възможно да не усети абсолютно нищо? Фрида зарови глава в шепите си и скрита за малко от дневната светлина, почувства облекчение.