Накрая се качи горе и влезе в банята. Все чакаше подходящия момент, но такъв като че ли нямаше. Винаги имаше нещо за вършене. Помисли си за Джоузеф — нейния не дотам организиран, но винаги готов да помогне приятел, за целия труд, който беше вложил в тази баня. Това беше неговият начин да изрази топлото си отношение към нея. Тя имаше верни приятели, но не беше се обърнала към тях, нито дори към Санди. Умееше да изслушва, но не можеше да говори; помагаше на другите, но не молеше за помощ. Странно как през последните дни беше изпитала по-голяма близост към Фиърби с неговия занемарен дом, с неговата огромна картотека и провален живот, отколкото беше изпитвала към всеки друг.
На външния звънец се позвъни и за миг тя си помисли да не отваря. Но после с въздишка се отдалечи от ваната и отиде до входната врата.
— Пратка за вас — каза мъжът, наполовина скрит от висок кашон. — Фрида Клайн?
— Да.
— Подпишете се тук, моля.
Фрида се подписа и отнесе кашона в хола. Когато отвори капака му, отвътре се разнесе силна сладникава миризма, която ѝ напомни за погребални зали и хотелски фоайета. Много внимателно тя измъкна отвътре огромен букет от бели лилии, привързан с лилава панделка. Никога не беше харесвала лилиите: намираше ги за твърде луксозни, а ароматът им сякаш запушваше дихателните ѝ пътища. Но кой ги беше изпратил?
В букета беше пъхнат миниатюрен плик, тя го отвори и измъкна картичката.
Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано.
Светът стана тесен, хлад се настани около нея. Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано.
От стомаха към гърлото ѝ се надигна горчилка, по челото ѝ изби лепкава пот. Тя протегна ръка, за да запази равновесие и се насили да диша дълбоко. Знаеше кой ѝ е изпратил тези цветя. Дийн Рийв. Преди ѝ беше изпратил жълти нарциси с посланието, че още не ѝ е дошло времето, а сега ѝ беше изпратил тези нежни, грациозни лилии. Той беше подпалил дома на Хал Брадшо. Заради нея. Тя притисна с ръка бясно препускащото си сърце. Какво можеше да направи? Към кого да се обърне? Кой би ѝ повярвал и кой би могъл да ѝ помогне?
Вътрешното чувство ѝ подсказваше, че трябва да направи нещо или да говори с някого. Нали точно в това вярваше? Хората трябва да говорят за проблемите си. Но кой бе подходящият човек? По-рано това можеше да бъде Рубен. Но взаимоотношенията им вече не бяха същите. Не можеше да сподели със Санди, защото той бе в Америка, а за тези неща нямаше как да говори по телефона. Може би Саша? Или дори Джоузеф? Нали за това са приятелите? Не. Не беше това начинът. Не можеше да намери подходящото обяснение, но чувстваше, че това би било предателство спрямо тяхното приятелство. Трябваше да бъде страничен човек.
После Фрида се сети за точно такъв човек. Тя отиде до външната кофа за боклук и хвърли в нея цветята. Върна се и претършува чантата си, но не намери това, което търсеше. Качи се горе в ателието си. Издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си. Когато си прочистваше чантата, тя или изхвърляше непотребните неща, или ги оставяше тук. Порови се из стари пощенски картички, касови бележки, писма, снимки, покани и накрая я съзря. Визитна картичка. Когато преди време Фрида се беше явила на изслушване пред Комисията по професионална етика, сред членовете ѝ бе забелязала едно лице, което я гледаше със симпатия. Телма Скот също беше психотерапевт и веднага бе забелязала у Фрида нещо, което Фрида не искаше никой да забележи. Тя беше поканила Фрида да идва при нея на разговор винаги когато почувства необходимост от това и ѝ беше дала визитната си картичка. Фрида беше сигурна, че никога няма да се възползва от това предложение и дори се беше подразнила от идеята, но все пак беше запазила визитката. Тя набра номера с треперещи пръсти.
— Ало? Извинете, че се обаждам по това време. Вие може би не ме помните. Името ми е Фрида Клайн.
— Разбира се, че ви помня. — Гласът отсреща беше спокоен и уверен.
— Сигурно ще ви прозвучи глупаво и вероятно вече сте забравили, но веднъж дойдохте да ме видите и ми казахте, че бих могла да дойда и да поговоря с вас, ако почувствам такава необходимост. Питах се дали все още мога да се възползвам от предложението ви. Но ако не е удобно, ще се съобразя с това. Мога да потърся другиго, с когото да поговоря.
— Можете ли да дойдете утре?
— Да, да, напълно възможно е. Но аз не бързам. Не искам да ви притеснявам.
— Какво ще кажете за четири часа вдругиден?
— Четири часът. Чудесно. Ще се видим тогава.
Фрида си легна. Тя прекара по-голямата част от нощта в будуване, измъчвана от лица и видения, от страхове и тъмен, пулсиращ ужас. Но може би малко беше поспала, защото се събуди от звук, който отначало не разпозна, но постепенно осъзна, че звънеше мобилният ѝ телефон. Тя го намери пипнешком и видя, че се изписва името на Джим Фиърби. Остави го да звъни. Не ѝ се говореше с него. Остана да лежи в леглото и се замисли за Фиърби. Изведнъж ясно и с отвращение си представи какво е да си луд, наистина луд, и да се опитваш да намериш отговор на измъчващите те въпроси в един объркан свят. Сети се за тревожните, тъжни хора, които идваха при нея за помощ и за още по-тревожните, по-тъжни хора, за които тя нищо не можеше да направи — онези, чието съзнание беше населено с гласове, които им разказваха за конспирации и как всичко в света има ужасяващ смисъл.