Фрида погледна към часовника. Беше седем и няколко минути. Фиърби сигурно беше изчакал да стане подходящо време, за да ѝ звънне. Тя си облече дънки и риза и си направи кафе. Нямаше желание за нищо. Ами ако Фиърби беше оставил съобщение? Дори не искаше да чува гласа му, но веднъж хрумнала ѝ, тази мисъл не ѝ даваше покой. Тя взе телефона си от спалнята и отвори гласовата си поща. Най-вероятно нямаше съобщение. Но съобщение имаше.
То започваше с нервно изкашляне, както при човек, който трябва да направи изказване, без да знае какво точно да каже.
Хм. Фрида. Аз съм, Джим. Извинявай за вчера.
Трябваше да ти благодаря за всичко, което направи. Знам, че ти приличам на откачалка. На човек, обладан от натрапчива мисъл. Както и да е, казах, че ще те държа в течение. За което най-вероятно нямаш желание. Аз съм в Лондон. Премислих фактите, прерових папките на момичетата. Хрумна ми нещо. Мислили сме за тях в грешната посока. Не сме чули рева на двигателя. Отивам да хвърля още един поглед. После ще дойда при теб, за да те информирам. Ще бъда у вас в два. Обади ми се, ако часът не е удобен. Извинявай за дългото съобщение. До скоро.
Фрида почти съжали, че е чула съобщението. Ето че отново я бяха засмукали. Беше ясно, че Фиърби нямаше да спре дотук. Също като хората, обсебени от масонството или от убийството на Кенеди, той никога нямаше да се откаже и нищо нямаше да го накара да промени мнението си. Тя се изкушаваше да му звънне и да му каже да не идва, но после размисли. Не. По-добре беше да дойде още веднъж, за последен път, и тя щеше да изслуша онова, което имаше да ѝ казва, след което щеше да реагира по най-разумния начин и да сложи край на тази история.
Денят беше също толкова кошмарен, колкото нощта. Фрида си помисли да прочете нещо от някоя книга, но знаеше, че няма да може да се съсредоточи. Обикновено в моменти като този тя се залавяше да рисува — нещо по-просто, като чаша с вода или свещ. Но не и сега. Дори нямаше желание да излезе — не и през деня, с всичките тези хора и грохот на автомобили. Реши да изчисти къщата. Това беше подходящо занимание. Не позволяваше на човек да се отдава на мислите си. Тя пълнеше кофа след кофа с топла вода и почистващ препарат. Сваляше предмети от лавиците и ги избърсваше от прах. Изчисти прозорците. Изми подовете с бърсалка. Изтри до блясък всички повърхности. Колкото повече чистеше, толкова повече добиваше измамното усещане, че никой не живееше в къщата, нито някога беше живял в нея, нито някога беше стъпвал там.
От време на време звънеше телефонът, но тя не отговаряше. Не можеше да определи дали е изминало учудващо дълго време, или учудващо кратко време, но когато погледна часовника, видя, че беше два без пет. Седна в един фотьойл и зачака. Нямаше да му предложи кафе. Със сигурност никакво уиски. Щеше да изслуша онова, което имаше да ѝ каже, тя щеше да отвърне на казаното и после той можеше да си върви. С това всичко щеше да приключи, тя щеше да се срещне с Телма Скот и да поговорят, след което да намери начин да се справи с целия този хаос, защото така повече не можеше да продължава.
Два и една минута. Нищо. Тя отиде до вратата, отвори я и излезе навън. Като че ли това щеше да помогне! Върна се и седна обратно във фотьойла. Два и десет — нищо. Два и петнайсет — нищо. В два и двайсет тя звънна на Фиърби и веднага се включи гласовата му поща.
"Нямам представа къде си. Скоро ще трябва да изляза. Е, не чак толкова скоро. Ще си бъда вкъщи до четири и половина."
Хрумна ѝ, че може би е бил един от хората, които бяха звънели през деня. На телефонния ѝ секретар бяха оставени четиринайсет съобщения. Бяха я търсили обичайните заподозрени: Рубен, Джоузеф, Саша, някой, който искаше да направи уговорка за евентуален пациент, Паз, Карлсън, Ивет. Отвори гласовата си поща. Нищо. През следващия половин час Фрида отговори на три позвънявания. Едното беше телефонна анкета, при второто я търсеше Рубен, а при третото Карлсън. И трите пъти тя каза, че в момента не може да говори. В три часа вече беше истински озадачена. Нима беше запомнила погрешно часа? Беше изтрила съобщението на Фиърби веднага след като го бе чула. Може би се беше объркала? Бог ѝ бе свидетел, че беше напрегната и разсеяна. Наистина ли беше казал "два часа"? Да, беше напълно сигурна. Дори беше казал, че ако този час не ѝ е удобен, трябва да му се обади, за да се уточнят. Възможно ли беше просто да е закъснял? Да е попаднал в задръстване? Или е решил да не идва? Може би не беше открил нищо ново и беше потеглил към вкъщи? Или се бе заразил от нейния скептицизъм? Отново набра номера му. Нищо. Очевидно нямаше да дойде.