Накрая Фрида престана да мисли за Фиърби. Сипа храна в купичката на котарака и отиде да пие кафе в бистрото на № 9. На връщане видя една фигура да върви към нея. Нещо в тромавата и устремена напред походка ѝ се стори познато.
— Ивет? — каза тя, когато се приближиха една към друга. — Какво има? Защо си тук?
— Трябва да говоря с теб.
— Какво се е случило?
— Може ли да поговорим вътре?
Фрида пусна Ивет пред себе си и двете влязоха в къщата. Ивет свали якето си и седна. Беше облечена с черни дънки с дупка на коляното и поовехтяла, свободно закопчана мъжка риза. Очевидно не беше на работа.
— И така, какво се е случило? Нещо около семейство Ленъкс ли?
— Не, взех си заслужена почивка от целия този цирк. Направо няма да повярваш. Но както и да е, не за това съм дошла.
— Добре, слушам те.
— Искам да ти го кажа: на твоя страна съм.
— Моля?
— На твоя страна съм — повтори Ивет. Още малко и щеше да се разплаче.
— Благодаря. На моя страна — но срещу кого?
— Срещу всички тях. Комисарят. Онзи кретен, Хал Брадшо.
— Аха, ясно.
— Държах да го знаеш. Знам, че нямаш нищо общо с това, но дори и да имаш… аз пак ще бъда на твоя страна. — Тя се усмихна развълнувано, с крива усмивка. — Извън протокола, разбира се.
Фрида я изгледа гневно.
— Значи, си мислиш, че може и да съм го извършила? — каза тя накрая.
Ивет се изчерви.
— Не! Изобщо не казах това. Но за никого не е тайна, че ти и д-р Макгил много сте му се ядосали. И напълно основателно. Брадшо ви е изиграл. От професионална завист.
— Уверявам те — изрече Фрида тихо и отчетливо, — че дори не съм се доближавала до къщата на Хал Брадшо.
— Разбира се, че не си.
— Стореното е чудовищно. Знам и че Рубен също не би го извършил, колкото и ядосан да е бил.
— Брадшо казва и нещо друго.
— Какво?
— Знаеш го какъв е, Фрида. Обича да прави долни намеци.
— Просто ми кажи.
— Казва, че има опасни врагове, независимо дали са! Извършили, или не това гнусно деяние.
— Имайки предвид мен ли?
— Да. Но че има и влиятелни приятели.
— Браво на него! — изрече язвително Фрида.
— Не те ли е грижа?
— Не особено — отвърна Фрида. — Но ми е интересно, теб защо те е грижа.
— Питаш ме защо се тревожа за теб ли?
Фрида погледна съсредоточено Ивет.
— Невинаги си се грижила за интересите ми.
Ивет не отклони погледа си.
— Появяваш се в сънищата ми — каза тихо тя. — Не в сънища, каквито предполагаш — в които едва не те убиват и други подобни. Тези, които аз сънувам, са по-необичайни. Веднъж сънувах, че ходим заедно на училище — макар че всяка от нас беше на истинската си възраст — че учим в един и същи клас и седим на един и същи чин, и аз се опитвах да пиша красиво, за да ти направя впечатление, но през цялото време си размазвах мастилото и буквите ми се получаваха грозни, криви, изписани по детски и изчезваха на края на реда, а твоите бяха красиви и съвършени. Не се притеснявай, няма да те карам да тълкуваш сънищата ми. Не съм толкова глупава, че да не мога да го направя и сама. В друг сън бяхме на почивка край едно езеро, заобиколено от планини, които изглеждаха като комини и аз бях много напрегната, защото се готвехме да се гмурнем във водата, а аз не знаех да плувам. Всъщност аз наистина не мога да плувам — не обичам да си потапям главата под водата. Но не исках да си призная, защото се страхувах да не ми се смееш. Предпочитах да се удавя, отколкото да изглеждам като глупачка в очите ти.
Фрида понечи да каже нещо, но Ивет я спря с длан. Бузите ѝ бяха алени.
— Ти ме караш да се чувствам непълноценна — продължи тя. — Сякаш гледаш през мен и виждаш всичко, което не искам хората да видят. Знаеш, че съм самотна; знаеш, че изпитвам ревност към теб; знаеш, че не ме бива да се сприятелявам. Освен това знаеш… — Бузите ѝ пламнаха още по-силно. — Знаеш, че съм влюбена до уши в шефа си. Онази вечер малко се напих и се опитах да си представя какво ли би си помислила за мен, ако ме видиш да залитам насам-натам.