— Но Ивет…
— Истината е, че заради моя отказ да ти съдействам теб едва не те убиха и в нощите, когато не сънувам, лежа будна и се питам дали не съм го направила от някаква жалка злоба. И как мислиш, че се чувствам?
— Значи, търсиш изкупление? — каза кротко Фрида.
— Мисля, че това е точната дума.
— Благодаря ти.
Фрида протегна ръката си и Ивет я пое. За известно време двете жени поседяха смълчани една срещу друга, хванати за ръце и гледайки се в очите.
56
Фрида сънуваше Санди. Той ѝ се усмихваше и протягаше ръка към нея, но после в съня си тя осъзна, че това изобщо не беше Санди, а лицето на Дийн с неговата тънка усмивка. Тя се стресна и се събуди. Полежа няколко минути, като дишаше дълбоко и чакаше страхът ѝ да премине.
Накрая стана, взе си душ и отиде в кухнята. Клои вече седеше край масата. Пред нея имаше чаша недокоснат чай и нещо, което приличаше на голям албум. Дрехите ѝ бяха раздърпани, косата ѝ — несресана, а лицето ѝ — непочистено от вчерашния грим. Изглеждаше така, сякаш не бе спала няколко нощи. Беше като бездомно дете: майка ѝ изживяваше опустошителна криза и не се сещаше за нея, приятелите ѝ ги бяха отвели, а леля ѝ предпочиташе усамотението, защото очевидно имаше нужда от това. Тя повдигна зацапаното си с грим лице, по което се виждаха следи от сълзи, и я погледна разсеяно.
Фрида седна насреща ѝ.
— Добре ли си?
— Предполагам.
— Да ти направя ли закуска?
— Не, не съм гладна. Господи, Фрида, не мога да престана да мисля за това.
— Естествено.
— Не исках да те будя.
— Как се чувстваш?
— Лежах в леглото и се опитвах да си представя как се чувстват в момента. Те изгубиха всичко — майка си, баща си, вярата си в безоблачното щастие. Как ще се върнат към нормалния живот след всичко това?
— Не знам.
— Ти как си?
— И аз не спах добре. Мислех си за разни неща. — Фрида отиде до мивката и напълни чайника. Погледна към племенницата си, която бе подпряла главата си с длан и замечтано прелистваше страниците на албума пред себе си.
— Какво е това?
— Тед си е забравил портфолиото. Ще му го върна, но преди това исках да го разгледам. Той е удивителен художник. Ще ми се да бях поне една десета, една стотна талантлива като него. Ще ми се… — Тя млъкна и прехапа устната си.
— Клои. И за теб беше трудно.
— Не се тревожи — каза тя рязко. — Знам, че той мисли за мен само като за приятелка. Рамо, на което да поплаче. Не че плаче на него.
— И може би — продължи Фрида — собствените ти чувства са доста объркани заради онова, което той преживя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че винаги има нещо изключително привлекателно у един млад мъж, който изживява дълбока трагедия.
— Все едно съм някоя туристка, която обича да посещава страшни места.
— Не съвсем.
— Всичко приключи — каза с въздишка Клои. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя продължи да се взира в разтворения албум.
Фрида се надвеси над рамото ѝ, докато тя разгръщаше големите страници. Забеляза майсторски нарисувана ябълка, смешен автопортрет, видян като отражение в криво огледало, точно изображение на дърво.
— Добър е — отбеляза тя.
— Почакай — каза Клои. — Има една рисунка, която искам да ти покажа. — Тя запрелиства страница след страница, докато стигна почти до края. — Виж.
— Какво е това?
— Погледни датата. Сряда, шести април, девет и половина сутринта. Това е натюрмортът, който е трябвало да нарисува за предварителния изпит по приложни изкуства. Това е и рисунката, която е нарисувал в деня, когато беше убита майка му. Доплаква ми се само като я погледна и си помисля какво е предстояло да се случи.
— Красива е — каза Фрида, а после се намръщи, обръщайки леко глава. Чу как чайникът изщрака зад гърба ѝ. Водата се беше загряла. Но не можеше да се занимава с това. Не и сега.
— Наистина е красива — съгласи се Клои. — Тя…
— Почакай — прекъсна я Фрида. — Опиши ми я. Кажи ми какво виждаш.
— Защо?
— Просто го направи.
— Добре. Има ръчен часовник, връзка ключове, книга, електрически щепсел, а също и…
— Да?
— Нещо, което е облегнато на книгата.
— Какво е то?
— Не знам.
— Опиши го.
— Нещо като права линия с резки, подобно на метална линийка.
Фрида замълча за момент и се опита максимално да се съсредоточи, от което я заболя главата.
— Това ли е в действителност, или само така изглежда? — попита тя накрая.