— Фрида?
— Дора!
Лицето на момичето беше бледо, със зеленикав оттенък, а в ъгълчето на устата ѝ се беше появил херпес. Косата ѝ не беше сплетена на плитки както обикновено, а беше увиснала около лицето ѝ. Беше облечена със старомодна бяла блуза и Фрида си помисли, че изглежда като героиня от викторианска мелодрама: жалка, изоставена и отчаяна.
— Дошли сте да ни вземете ли? — попита я Дора.
— Не. Дойдох да се видя с Тед.
— Може ли да дойдем у вас? Моля ви, моля ви.
— Съжалявам. Невъзможно е — каза Фрида с колеблив тон, гледайки мършавата фигура на Дора и измъченото ѝ, посърнало лице.
— Защо?
— Леля ви е ваш попечител. Сега тя ще се грижи за вас.
— Моля ви. Моля ви, не позволявайте да ни оставят да живеем тук.
— Седни — каза Фрида. Тя взе в дланите си слабичката ръка на Дора и се вгледа в очите на момичето. — Ужасно съжалявам, Дора. Съжалявам за майка ви, съжалявам и, за баща ви. Съжалявам, че сте тук, а не с хората, които обичате — макар че съм сигурна, че леля ви ви обича по свой начин.
— Не — прошепна Дора. — Не. Тя не ни обича. Ядосва ми се, ако нещо не е на мястото си и ме кара да се чувствам така, сякаш постоянно ѝ преча. Дори не мога да поплача пред нея — тя просто цъка с език неодобрително.
— Някой ден — изрече Фрида бавно, подбирайки думите си — някой ден, сигурна съм в това, ще можете да осмислите по-трезво настоящия момент. Сега всичко случило се ви се струва като ужасен кошмар. Но знам, че тези тежки дни ще отминат. Не казвам, че болката ще изчезне, но ще стане по-поносима.
— Кога ще си дойде татко?
— Не знам.
— Погребението ѝ е следващия понеделник. Вие ще дойдете ли?
— Да, ще дойда.
— Ще седнете ли до мен?
— Леля ти…
— Когато леля Луиз говори за нея, прави тази ужасна физиономия. Сякаш в устата ѝ се появява неприятен вкус. А Тед и Джудит едва я понасят. Но… — Тя млъкна.
— Продължавай — каза Фрида.
— Знам, че е имала любовна връзка. Знам, че е постъпила зле и е мамила татко. Знам, че е лъгала всички ни. Но когато си мисля за нея, сякаш забравям за това.
— Разкажи ми какво си мислиш за нея.
— Когато бях болна, тя сядаше на леглото ми и ми четеше по цели часове. А сутрин, когато ме събуждаше, винаги ми носеше чай в любимата ми чаша, слагаше ръката си на рамото ми и чакаше, докато се разсъня напълно. После ме целуваше по челото. Сутрин винаги си взимаше душ и ухаеше на чисто и на лимони.
— Това е хубав спомен — отбеляза Фрида. — Какво друго си спомняш?
— Когато ме тормозеха в училище, тя беше единственият човек на света, с когото можех да говоря за това. Успяваше да ме окуражи, за да не се чувствам толкова засрамена. Веднъж, когато нещата наистина бяха много зле, тя ме накара да си остана вкъщи, самата тя си взе почивен ден и прекарахме няколко часа в цветната градина, където заедно почистихме розовите храсти от увехналите цветове. Не знам защо, но се почувствах по-добре. Тя ми разказа как и нея са я тормозили в училище. Каза ми, че трябва да продължа да бъда такава, каквато съм — мила и любезна.
Дора замълча. В очите ѝ блестяха сълзи.
— Мисля, че е била добра майка — каза Фрида. — Жалко, че не съм я познавала.
— Толкова много ми липсва, че искам да умра. Искам да умра.
— Знам — каза съчувствено Фрида. — Знам, Дора.
— Но защо тя…
— Изслушай ме. Хората са сложно устроени същества. В един човек могат да живеят едновременно няколко души. Той може да причинява болка и в същото време да бъде мил, състрадателен, добър. Не позволявай спомените за майка ти да изчезнат. Ето, такава е била тя за теб и е била истинска. Обичала те е. Може да е имала любовна авантюра, но това не е променило отношението ѝ към децата ѝ. Не позволявай на другите да ти я отнемат.
— Леля Луиз казва, че…
— По дяволите леля Луиз!
На вратата стоеше Тед. Косата му бе мазна и сплъстена, а лицето му имаше нездрав, пепелявоблед цвят; под очите му се бяха очертали виолетови кръгове, а на врата му беше избил обрив. По брадичката му бе набола рядка брада. Беше облечен с вчерашните си дрехи. Фрида се запита дали изобщо си е лягал. Когато се приближи към нея, тя усети тежка, застояла миризма на пот и цигари.
— Вие какво правите тук? Не можахте да се стърпите да не дойдете, а?
— Здравей, Тед.
Тед посочи с глава към Дора.
— Луиз те вика.