— Но си съвсем наясно, че баща ти е планирал убийството на Зак, нали, Тед? Не е било непредумишлено, а хладнокръвно убийство. Когато Джудит е отишла при него и му е казала за връзката си със Зак и че е била с него в деня на убийството на майка ви, той е осъзнал, че алибито ти ще се пропука. Зак е щял да каже на полицията, че онзи следобед е бил с Джудит.
— Убил е Зак, за да ме спаси — каза тихо Тед.
— Знаел е, че ако не го хванат, алибито ти ще бъде непоклатимо. А ако го хванат, винаги може да каже, че е убил Зак при разпра.
— Какво ще стане с него сега?
— Не знам, Тед.
— Дали ще каже, че е убил и мама, само и само да ме спаси?
— Мисля, че ако се наложи, ще го направи. В момента ситуацията е заплетена поради намесата на Илейн Кериган.
— Ще кажете ли на полицията?
— Не, няма — отвърна замислено Фрида.
— Защо?
Фрида спря и се обърна към него. Погледна го с черните си очи.
— Защото ти самият ще го направиш.
— Не — прошепна той. — Не мога… Не съм искал да я убия… Не мога…
— Помисли си за последните няколко седмици. Как ти се сториха? — напомни му Фрида.
— Все едно съм попаднал в ада — промълви едва чуто Тед.
— Ето там ще бъдеш винаги, ако не кажеш истината.
— Как бих могъл? Майка ми. Убих собствената си майка. — Той млъкна за момент, а после отново захленчи. — Убих собствената си майка. Виждам лицето ѝ. — Гласът му стана писклив. — Виждам лицето ѝ, нейното размазано лице. Постоянно. Всяка минута.
— Това е единственият начин. Положението ти няма да се облекчи. Ти винаги ще бъдеш човекът, който е убил майка си. Винаги ще носиш този товар — чак докато умреш. Но трябва да си признаеш за това, което си извършил.
— Ще ме пратят ли в затвора?
— Има ли значение?
— Ще ми се да можех да ѝ кажа…
— Какво би ѝ казал?
— Че я обичам. Че съжалявам.
— Можеш да ѝ го кажеш.
Стигнаха до място, където къщите бяха построени в полукръг, а оттам излязоха на улицата, където живееше Луиз Уелър. Тед се спря и си пое дъх на пресекулки.
— Не е нужно да се връщаме там — каза Фрида. — Можем да отидем направо в полицейското управление.
Той се втренчи в нея със сковано от страх лице.
— Ще дойдете ли с мен?
— Да.
— Защото едва ли бих го направил сам.
Фрида се беше разхождала из Лондон безброй пъти, но не си спомняше разходка, която да е била толкова призрачна и странна. Тълпите от хора сякаш се отдръпваха, когато двамата минаваха, а стъпките им отекваха силно в ефимерната тишина. След известно време тя хвана Тед за ръка и той се доближи до нея, все едно бе малко дете, което вървеше с майка си. Фрида си помисли за Джудит и Дора в онази тъмна, подредена и задушна къща, за баща им, който бе затворен в ареста, за брат им — този скован от ужас младеж, когото го очакваше същото. Всеки от тях сам със собствените си кошмари и душевна мъка.
Накрая двамата стигнаха до управлението. Тед се отдръпна от нея. По челото му бяха избили едри капки пот, а лицето му имаше отнесено изражение. Фрида сложи ръката си на кръста му.
— Е, това е — каза тя. И двамата влязоха вътре.
Карлсън току-що бе влязъл при Ръсел Ленъкс, когато Ивет подаде главата си през вратата и го извика навън.
— Какво има?
— Реших да ви съобщя веднага. Фрида е тук със сина на Ленъкс.
— С Тед?
— Да. Тя твърди, че момчето има да ви каже нещо важно.
— Добре. Кажи им, че идвам веднага.
— Впрочем, Илейн Кериган продължава да повтаря, че тя го е извършила.
Карлсън влезе обратно в стаята.
— След малко се връщам — каза той на Ръсел Ленъкс. — Доколкото разбирам, синът ви е дошъл да е срещне с мен.
— Синът ми ли? Тед? Не! Не! Той не може, той не бива…
— Господин Ленъкс, какво има?
— Аз го направих. Всичко ще ви кажа. Аз убих жена си. Аз убих Рут. Седнете. Включете касетофона. Искам да направя признания. Не си тръгвайте. Аз го извърших.
Никой друг. Аз бях. Трябва да ми повярвате. Аз убих жена си. Кълна се в бога, че бях аз.
Тед вдигна възпалените си очи с парещи клепачи и впери погледа си в Карлсън. За пръв път Карлсън усети в него някакво спокойствие и забеляза пълната му съсредоточеност. Момчето си пое въздух и каза с ясен глас:
— Тук съм, за да си призная за убийството на майка ми. Която много обичах…
58
Когато Фрида се прибра вкъщи, завари Джоузеф и Клои, които седяха в кухнята и играеха на карти, като подвикваха и хвърляха със замах картите една върху друга. Макар и заета с мисълта как да съобщи новината на племенницата си, тя все пак се зачуди защо Клои беше в дома ѝ, а не на училище; замисли се и за това как от нейно тихо убежище домът ѝ се бе превърнал в място, където всеки можеше да се срещне с всеки, да всее безпорядък, да донесе със себе си мъка и отчаяние. Може би, помисли си Фрида, щеше да смени ключалките, когато всичко това приключеше. Тя погледна към Джоузеф.