Фрида се стресна при вида на човешката фигура, която седеше на пода в подножието на стълбите с гръб, опрян на стената, полускрита в сянката. Който и да беше, не погледна към тях. Джоузеф прошепна на Фрида да спре, но тя решително заслиза надолу по стълбите. Само след няколко крачки тя вече знаеше кой бе човекът. Разпозна якето, бялата коса, приведената стойка. Когато стигна до него, Джим Фиърби я гледаше с отворени, немигащи, невиждащи, жълти мъртви очи. Устата му зееше отворена, сякаш бе изненадан от нещо, а отстрани на главата му имаше голямо кафяво петно. Фрида понечи да се наведе и да провери дали е мъртъв, но се спря. Нямаше смисъл. Тя усети пристъп на гадене, който беше заменен от силна, болезнена тъга, докато гледаше този самотен, упорит и сърцат човек, който най-после беше доказал правотата си.
Джоузеф слизаше надолу по стълбите и Фрида се обърна към него, когато в същия миг чу звук като от скимтене на животно, който идваше от другия край на мазето. Тя се вгледа и забеляза някакво движение. Пристъпи напред и в полутъмното се очерта някаква фигура. Човешко същество, млада жена, подпряна права на стената с разперени ръце и разкрачени крака. Фрида видя мазна коса, мигащи очи с див поглед, уста, залепена с тиксо. Приближи се още и видя, че жената беше закрепена права с помощта на жица, увита около китките и глезените ѝ, кръста и врата ѝ. Тя издаваше скимтящи звуци. Фрида сложи пръст на устните си. Опита се да дръпне жицата от едната ѝ китка, но Джоузеф вече беше до нея. Той извади нещо от джоба на якето си. Чу се щракане на клещи и едната китка беше свободна. После другата китка, вратът, кръстът, и жената политна напред. Фрида я подпря, опасявайки се да не си счупи глезените. Джоузеф клекна, преряза увитата около тях жица и жената падна на коленете си.
— Обади се за помощ — изрече припряно Фрида.
Джоузеф извади телефона си.
— Тук няма сигнал, отивам горе.
— Девет, девет, девет — каза Фрида.
— Знам — отвърна Джоузеф.
Фрида се вгледа в лицето на младото момиче.
— Шарън?
Отново се чу скимтене.
— Ще махна тиксото. Всичко ще бъде наред, но бъди тиха. Джери излезе, но трябва да действаме. — Скимтенето продължи. — Всичко ще бъде наред. Но сега малко ще те заболи. — Фрида подхвана внимателно лепенката и рязко я дръпна. Кожата отдолу беше бледа, грапава и миришеше на гнило. Шарън изскимтя като животно. — Успокой се — прошепна ласкаво Фрида. — Казах ти. В момента го няма, излезе.
— Не — тръсна глава Шарън. — Другият мъж.
— Проклятие! — Фрида се обърна и се затича нагоре по стъпалата. — Джоузеф!
Докато тичаше, тя чу блъскане и трополене, както, когато мебели се търкалят надолу по стълби, и когато излезе от мазето, видя човешки фигури, които се движеха и крещяха. Не можеше да разбере какво става; в същото време кракът ѝ се подхлъзна. Подът беше мокър и лепкав. След това последва смесица от възприятия: мъже, хванали се за гушите, проблясване на метал, викове, мокри пръски, трясъци, тежки удари, от които подът под краката ѝ се люлееше. Полезрението ѝ се стесни, все едно наблюдаваше случващото се през дълга тясна тръба. Мислите ѝ се замъглиха, времето сякаш бе спряло и тя си каза, че не бива да губи съзнание, защото тогава всичко щеше да е било напразно. Фрида видя, че държи нещо — не знаеше какво е, нито как се е озовало в ръката ѝ, но беше тежко и тя започна да удря с него с все сила. И тогава всичко наоколо се проясни, сякаш някой беше включил ярко осветление. Лорънс Дос лежеше по очи на пода в антрето и от него се стичаше тъмночервена струя, която образуваше локва, а Джоузеф се беше облегнал на стената, дишаше тежко и стенеше. Фрида също се беше облегнала на отсрещната стена, постепенно осъзнавайки, че тъмната лепкава течност по ръцете и дрехите ѝ беше кръв.
60
— Фрида? Фрида, Фрида. — Джоузеф сякаш изведнъж бе забравил да говори английски и единственото, което си спомняше, беше нейното име.
Фрида пристъпи към него. Пред очите ѝ беше просветнало, чувстваше лекота и спокойствие, усети прилив на енергия. Видя, че Джоузеф имаше дълбока рана на лицето и врата, а едната му ръка беше неестествено отпусната. Под мръсотията по лицето му прозираше ужасяваща бледност.
— Няма нищо, Джоузеф — каза тя нежно. — Благодаря ти, скъпи мой приятелю.
После приклекна до Лорънс Дос. На мястото, където го беше ударила по главата, имаше кървава рана, но мъжът дишаше. Фрида погледна тежкия предмет, който все още държеше: беше един от гаечните ключове на Джоузеф, който сигурно беше изпаднал от чантата му, и сега беше изцапан с кръв.