Тайната река се стесни и се превърна в лента от кафява вода. Фрида се движеше в крак с течението, наблюдавайки балончетата, които се образуваха и се пукаха на повърхността. Представи си лицето на Джим Фиърби. Видя широко отворените му, мъртви очи, които я гледаха. Какви ли са били последните му мисли? Толкова много ѝ се искаше да беше останал жив, за да узнае, че е спечелил. Представи си лицето на Джоузеф. Той би пожертвал живота си за нея, но тя би пожертвала собствения си живот буквално за нищо, стига то да беше нещо прокълнато.
Малко по-нататък в обратната посока река Уандъл изчезваше под земята, образувайки мрежа от подпочвени ръкави. Тук тя се отправяше на север, а пътеката, която я следваше, ставаше почти непроходима от избуялата коприва, която жилеше краката ѝ, и от приведените клони, които галеха бузите ѝ. Фрида сякаш бе попаднала в тунел от зелена светлина. Усети някаква сладникава, отблъскваща миризма — наблизо сигурно имаше разложен труп на животно или на птица. Тази малка река беше работила така неуморно през годините и беше довлякла толкова нечистотии, отрови и мъртви твари, че приличаше на склерозирала артерия, запушена от вредни вещества. Навремето наоколо сигурно е имало воденици и кожарски фабрики, лавандулови полета и езера с кресон, отпадъци, химикали и цветя. Тях вече отдавна ги нямаше, унищожени и погребани под тонове бетон и жилищни комплекси. През гъстите бурени отляво Фрида видя изоставен склад, множество леки промишлени постройки, изоставен паркинг, издигащо се в здрача бунище. Но малката рекичка продължаваше да тече, бърза и чиста, помагайки ѝ да излезе от лабиринта.
Речната лента отново се разшири и забави темпото си. От водата сякаш изплуваха лица, които я гледаха.
Лица на млади момичета. Вместо коси имаха водорасли. Всички викаха за помощ. Твърде късно. Бяха успели да спасят само Шарън Гибс: Фрида и сега чуваше скимтенето ѝ и усещаше миризмата на загниваща плът, която се носеше от нея. Там, в непрогледния мрак на мазето, където сновяха плъхове с жълти зъби — как ли я бяха изтезавали и какво ли беше изпитала? Фрида беше пила чай с него в градината, той ѝ се беше усмихвал. Тя му беше стиснала ръката — какво ли беше извършила тази ръка? Дъщеря му. Лили. Лайла. Своенравно, необуздано дете. Всички онези трудни деца. Изгубени млади жени. Колко още имаше като тях — всяка в своя собствен подземен свят?
Видя младежкото лице на Тед, после лицата на Дора и на Джудит — деца без майка, без баща, жадни за обич и закрила. С разбит живот. Без бащин дом. Какво беше направила? Как щеше да понесе злото, което им беше причинила, и как щеше да носи този товар до края на дните си?
Сега реката течеше укротена между бетонни брегове. Изведнъж пътеката се превърна в път, който минаваше покрай сграда от червени тухли. За момент си представи, че е в едновремешно малко селце. До нея се издигаше сива църква, заобиколена от надгробни камъни. Фрида прочете едно от имената — юноша, загинал през Първата световна война. Стори ѝ се, че някъде там изникна неясна фигура, но това беше просто зрителна измама. Тя нямаше представа колко е часът. Не искаше да включи телефона си, за да види. И без това нямаше значение. Можеше да върви цяла вечер и цяла нощ. Можеше да върви дни наред, без да спира. Болката в краката ѝ и дробовете ѝ не я притесняваше — беше по-добре, отколкото да я боли сърцето.
Но къде беше нейната река? Беше изчезнала. Бяха ѝ я отнели. Фрида се препъна, усещайки остри камъчета под краката си. Пред нея се простираше парк с дълга алея от величествени дървета. Тръгна към него и не след дълго видя малък каменен мост. Отново бе намерила реката и тя я отведе до малко езеро. В здрача над него кръжаха водни кончета. На брега беше захвърлен детски сандал. Сега реката я отведе до едно шосе и отново изчезна. Край нея профуча кола, от която гърмеше силна музика, а после мъж с черни кожени дрехи, приведен ниско над мотоциклета си. Фрида се озова в полутъмен коридор от къщи и жилищни блокове. Но тя продължи да върви, следвайки мислено течението на реката и след няколко минути реката отново се появи — весела и подскачаща, все едно я дразнеше. Продължи да лъкатуши край сгради, вили, стара мелница и Фрида отново се озова на обрасла пътека, оставяйки шосето зад себе си. Градът сякаш изчезна, докато тя вървеше през този таен зелен коридор. Човек можеше да застане на десет стъпки от него, без да знае, че съществува. Можеше да се скрие в него — виждащ, но невидим. Като призрак.