Любима моя, желана моя Фрида, всичко сякаш беше един сън. Ти — в този град, в този апартамент, в това легло. Сега всичко изглежда толкова различно. Благодаря ти, че беше тук и помни това, което ти казах.
С теб стигнахме твърде далеч, за да спрем точно сега. Двамата заедно сме поели на дълго пътешествие.
23
В осем и двайсет Карлсън стоеше на ръба на обширен кратер в центъра на града и наблюдаваше дейностите, които се извършваха наоколо: колесни багери сновяха около изкопаната пръст, кранове спускаха огромни тръби в изкопите, мъже с жълти работни якета и предпазни каски се събираха на групички или седяха в машини и управляваха механизираните им метални рамена. Наблизо имаше няколко фургона и някои от тях изглеждаха вечни, подобно на околните сгради.
Той видя Ивет да се приближава. Тя имаше солиден и компетентен вид със здравите си обувки и с кестенявата си коса, здраво пристегната на конска опашка. Той се запита как ли изглеждаше в нейните очи: чувстваше се крехък, част от него сякаш липсваше. Главата го болеше и пулсираше от трите чаши уиски, които бе изпил предишната вечер, а в стомаха му като че ли се бе отворила дупка.
— Добро утро — поздрави го тя бодро.
— Здравей.
— Той каза, че ще ни чака в офиса. — Ивет посочи с глава към главния фургон с дървени стъпала пред вратата, който се намираше само на няколко ярда от тях.
Те си проправиха път по набраздената с коловози твърда почва, изкачиха се по стъпалата и Ивет почука на вратата, която се отвори почти веднага. Мъжът пред тях също носеше жълто яке, въпреки че го бе облякъл върху риза на сиви райета и кафяви кадифени панталони. Беше със солидно телосложение, с мрежа от бръчки по лицето и кафяви очи. И въпреки че едва ли беше на повече от четиресет и пет-шест години, гъстата му коса беше сребристосива.
— Пол Кериган?
— Аз съм.
Ивет му показа служебната си карта.
— Аз съм детектив Ивет Лонг — представи се тя. — G вас говорихме по телефона. А това е главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.
Карлсън се вгледа в кротките кафяви очи на мъжа и усети напрегнатото му очакване. Кимна му с глава.
— По-добре влезте.
Те влязоха във фургона. Вътре миришеше на дърво и на кафе. Имаше бюро, дървена масичка и няколко стола. Карлсън седна от едната страна и остави Ивет да задава въпросите. Той осъзнаваше, че са стигнали ключов момент и че оттук нататък разследването щеше да тръгне в нова и неочаквана посока.
— Майкъл Рийдър ни даде името ви.
— Да. — Той не беше изненадан.
— Господин Рийдър каза, че държите под наем апартамент " А" на "Шокрос Роуд" № 37 от почти десет години.
Погледът на Кериган трепна. Карлсън го наблюдаваше внимателно.
— Точно така. От юни 2004-та. — Той сведе очи към едрите си мазолести ръце.
— Причината, поради която ви разпитваме, е, че се опитваме да проследим последните действия на Рут Ленъкс, която беше убита преди дванайсет дни. Един таксиметров шофьор я е оставил на въпросния адрес в деня на убийството.
— Да — каза той отново. Изглеждаше отпуснат и беззащитен. Просто чакаше истината да изплува и да блесне пред тримата.
— Вие там ли бяхте?
— Да.
— Познавахте ли Рут Ленъкс?
В стаята се възцари мълчание. Карлсън се заслуша в шумовете, идващи отвън: бръмченето на машините, подвикванията на мъжете.
— Да — отвърна много тихо Пол Кериган. Чу се как преглътна мъчително. — Съжалявам, че досега не дойдох при вас. Трябваше да го направя. Но не виждах смисъл. Тя беше мъртва. Всичко беше приключило. Защо трябваше да има наранени?
— Имахте ли интимна връзка?
Той премести погледа си от Ивет към Карлсън, после сложи длани на масата пред себе си.
— Вижте, имам съпруга и двама синове, които се гордеят с мен.
— Нали разбирате, че това е разследване за убийство? — В очите на Ивет проблеснаха ярки пламъчета.
— Да, имахме интимна връзка. — Той примигна и сплете дланите си. — Трудно ми е да го произнеса на глас.
— И я видяхте същия ден, когато беше убита?
— Да.
Накрая Карлсън се обади.
— Мисля, че е по-добре да ни разкажете всичко.
Пол кимна бавно.
— Да. Но аз… — Той замълча.
— Какво?
— Не искам никой да научи. Не знам как ще стане това.
— Засега се опитайте да ни разкажете събитията в хронологичен ред. Започнете от самото начало.
Той се загледа навън през прозореца сякаш не можеше да започне, гледайки ги тях.
— С Рут се запознахме преди десет години. С нея живеем съвсем наблизо един до друг. Срещнахме се по време на организирани събития за набиране на средства за майки с малки деца, — Той се усмихна. — Тя продаваше фалафели, а аз помагах при продажбата на лотарийни билети на съседния щанд. Сприятелихме се. С нея лесно се общуваше — всички я харесваха. Тя беше любезна и практична и внушаваше увереност, че всичко ще бъде наред. Тогава, естествено, не знаех това. Просто си помислих, че е симпатична. Вероятно симпатична не ви се струва особено романтична дума. Но нашата връзка беше по-различна. — Той направи видимо усилие и продължи разказа си. — Започнахме да се срещаме на кафе. Нещата се случиха съвсем естествено.