— Искате да кажете — прекъсна го Ивет — че вие и Рут Ленъкс сте били любовници в продължение на десет години?
— Да. Апартамента го наехме след няколко месеца. Избрахме онзи район, защото нямаше опасност да се натъкнем на някой познат. Никога не ходехме в дома на другия. Срещахме се всяка сряда следобед.
Ивет се наведе напред.
— Значи, всяка сряда следобед в продължение на десет години вие и Рут Ленъкс сте се срещали в онзи апартамент?
— Освен когато бяхме на почивка със семействата си. Е, понякога просто не успявахме да се видим.
— И никой не знаеше?
— Всъщност колегата ми знае. Е, знае, че всяка сряда следобед ме няма, но си затваря очите. Може би си мисли, че е забавно… — Той млъкна изведнъж. — Никой друг не знаеше абсолютно нищо. Бяхме много внимателни. Веднъж-два пъти сме се срещали случайно на улиците, където са домовете ни, но сме се разминавали, все едно че не се познаваме. Никакви погледи, никакви усмивки. Никога не сме си звънели по телефона, нито пък сме си изпращали съобщения.
— А какво правехте, ако на единия от вас му се наложеше да отмени срещата?
— По възможност се предупреждавахме предишната седмица. Ако единият от нас отидеше в апартамента, а другият не се появеше след първите петнайсет минути, знаехме, че нещо го е възпрепятствало да дойде.
— Перфектно организирано. Бих казала, доста прагматично — отбеляза Ивет.
Той отпусна дланите си.
— Не очаквам да ме разберете, но аз обичам жена си, а Рут обичаше мъжа си. За нищо на света не бихме ги наранили. Нито пък дебата. Връзката ни с Рут нямаше нищо общо със семейния живот на всеки от нас. Близките ни не биваше да страдат. Ние дори не говорехме за семействата си, когато бяхме заедно. — Той отново се загледа през прозореца. — Не мога да повярвам, че никога повече няма да я видя — промълви той. — Не мога да повярвам, че никога вече няма да отида до вратата, да я отворя и да я видя там с грейнала усмивка. Сънувам я и когато се събудя, съм толкова спокоен, а после изведнъж се сещам…
— Разкажете ни за онази последна сряда — каза Ивет.
— Всичко беше както обикновено. Тя дойде около дванайсет и половина. Аз вече бях там. Винаги отивам там преди нея. Бях купил хляб и сирене за обяд и цветя, които бях сложил в една ваза, която тя беше купила миналата година. Бях пуснал и отоплението, защото, въпреки че денят беше топъл, в апартамента беше малко хлад но.
— Продължавайте.
— И така… — Очевидно му бе трудно да разказва по-нататък. — Тя дойде и… нужно ли е да знаете всичко?
— Засега само основните факти. Доколкото разбирам, сте правили секс. — Гласът на Ивет прозвуча необичайно рязко.
— Правихме любов. Да. После си взехме вана заедно, преди да хапнем. След това тя си тръгна, а около половин час по-късно аз заключих и също си тръгнах.
— Долу-горе по кое време е било това?
— Тя си тръгна към три, може би малко по-рано — към три без десет. Винаги си тръгваше по това време. А аз самият си тръгнах в три и половина или може би в четири без петнайсет.
— Някой видя ли ви?
— Не мисля. Никога не се срещахме с останалите обитатели на сградата.
— Знаете ли къде щеше да ходи след това?
— Тя винаги се прибираше право вкъщи.
— А вие?
— Понякога се връщах на работа. В онзи ден си отидох вкъщи.
— Жена ви беше ли там?
— Не. Мисля, че се прибра около шест.
— Значи, не сте срещнали никого от момента, в който сте си тръгнали от "Шокрос Стрийт", до момента, в който жена ви се е прибрала вкъщи около два часа по-късно?
— Не си спомням да съм срещал някого.
— Кога научихте за смъртта на Рут Ленъкс? — попита Карлсън.
— Новината се появи във вестниците на следващия ден. Илейн — съпругата ми — ми показа заглавието. Бяха публикували и снимка на Рут, на която се усмихваше. Отначало ми мина през ума нелепата мисъл, че са писали нещо за нас — че някой е разкрил връзката ни и е разпространил клюката във вестниците. Направо онемях. Илейн каза: "Какъв ужас! Някога срещали ли сме я?".