— Не мога да повярвам, че това се случва — обърна се Ярдли към Фрида. — Идвате тук и започвате кавга.
Поли се помъчи да се изправи на крака, но Фрида се надвеси над нея и прошепна предупредително:
— Дори не си го помисляй. Стой където си. — После се обърна към Ярдли. — Мисля, че Рубен съвсем точно ви е преценил.
— Заплашвате ли ме? — подхвърли Ярдли. — Дошли сте тук да ме нападате и да ме заплашвате?
— Онази история за подстригването на косата има ли нещо общо с вас? — попита Фрида.
— Каква история за подстригване на коса?
— Вие сте един самовлюбен "нарцис" — отбеляза Фрида. — Искали сте да направите впечатление на Рубен, но той не се е хванал на въдицата.
— За какво, по дяволите, говорите?
— Няма значение — отвърна Фрида. — Разбрах каквото ме интересуваше.
И тя си тръгна.
Джим Фиърби донесе вкъщи голяма карта на Великобритания. На стената нямаше място за нея, затова той я разгъна на пода на всекидневната и затисна краищата ѝ с различни предмети (керамична чаша, консерва с боб, книга и кенче бира). Свали обувките си и се разходи по картата, като се взираше в нея и бърчеше чело. После забоде карфица с флагче на мястото, където беше намерено тялото на Хейзъл Бартън, и още една там, където мъж с кола, най-вероятно сребриста на цвят, беше застигнал и се беше опитал да похити Ванеса Дейл.
Когато тя му изпрати снимката си по имейла, той я принтира и я забоде на голямото корково табло до снимката на Хейзъл Бартън. От два елемента не може да се състави модел — но така се започва.
25
Единственият пациент, когото Фрида продължаваше да приема, беше Джо Франклин. Повечето от останалите я чакаха да се върне, изпращаха ѝ имейли, в които я питаха кога смята, че ще бъде достатъчно добре, за да започне отново работа. За някои от тях Фрида силно се тревожеше. Те се блъскаха в съзнанието ѝ със своята болка и своите проблеми. За други си мислеше, че едва ли ще ги види отново. Тя беше казала, че след две седмици в началото на май, ще се върне към обичайните си задължения, независимо от това какво ще я посъветва лекуващият я лекар. Междувременно обаче два пъти седмично, а понякога и по-често, тя ходеше в малкия апартамент в Блумсбъри, който държеше под наем и в който приемаше частните си пациенти. Днес беше благодарна за възможността да излезе от вкъщи, защото в осем без петнайсет сутринта беше дошъл Джоузеф. Фрида го беше оставила да снове напред-назад, усмихвайки ѝ се приятелски иззад купчините кутии, които разтоварваше от микробуса.
След сеанса с Джо Фрида застана с гръб към уютната стая с червеното кресло, в което тя винаги сядаше, и с тъмносивата графика, окачена на стената. Загледа се в запуснатата строителна площадка отсреща, където се криеха лисици, а храсти и диви цветя си пробиваха път през напуканата почва. Тя размишляваше или поне позволяваше на мислите да населяват съзнанието ѝ. Предишният и живот беше останал някъде далече, по-скоро призрачен, отколкото реален. Жената, която беше седяла в червеното кресло час след час и ден след ден, някак си се изплъзваше от въображението ѝ. Винаги си бе мислила, че центърът на живота ѝ е в тази стая, но сега, изглежда, се бе изместил: Хал Брадшо и неговите четирима участници в експеримента, Карлсън и неговите случаи на убийства и отвличания, Дийн Рийв, който дебнеше отнякъде и не я изпускаше от очи — всичко това бе нарушило житейското ѝ равновесие.
Фрида се замисли за четиримата студенти по психология и техния дързък трик, опитвайки се да разграничи разказаната история от факта, че е била измамена и че унижението ѝ е станало публично достояние. Не знаеше защо не може да ги разграничи. Историята напрягаше ума ѝ, променяше смисъла си. Имаше нещо, което не ѝ даваше покой, като конец, който се е омотал в пръстите ѝ. Понякога нощем, когато лежеше будна, притисната от мрака, тя си мислеше за четиримата и за нещата, които ѝ бяха казали. Остриетата, които се отваряха и затваряха; усещането за крехкост и опасно надмощие.
Мобилният ѝ телефон иззвъня в джоба ѝ и тя го извади.
— Фрида.
— Да, Карлсън.
— Включила си си телефона.
— Сега разбирам защо си станал детектив.
Той се засмя, а после каза:
— Ти беше права.
— О, добре. За какво по-точно?
— За Рут Ленъкс. Била е твърде изрядна, за да бъде истинска.
— Не мисля, че се изразих по този начин. По-скоро я оприличих на актриса, която в ежедневието си играе роля за пред хората.
— Точно така. Открихме, че е имала любовна връзка. В продължение на десет години. Всяка сряда. Какво ще кажеш за това?