Разпитът на Дора Ленъкс не беше точно разпит. Тя беше крехка и изтощена, движеше се едва-едва, по лицето ѝ имаше следи от сълзи. След смъртта на майка ѝ баща ѝ се беше състарил с години, но Дора се беше превърнала отново в малко дете. Тя имаше нужда от майка си. Имаше нужда от някого, който да я вземе на ръце и да я полюлее, да прогони ужаса от душата ѝ. Фрида сложи хладната си длан на горещото ѝ, влажно чело. Аманда Торн я погледна мило и изгука, че всичко ще бъде наред, без, изглежда, да осъзнава колко тъпо прозвучаха думите ѝ. Карлсън се загледа в момичето и сбърчи чело. Не знаеше откъде да започне. Къщата беше изпълнена с болка — толкова силна, че човек можеше да усети иглите ѝ по кожата си. Навън в двора жълтите нарциси грееха под лъчите на топлото пролетно слънце.
Когато Ивет попита Ръсел Ленъкс за бутилките, той само я погледна втренчено сякаш не разбра въпроса.
— Знаете ли кой ги е сложил там?
Той сви рамене.
— Какво общо има това с всичко останало?
— Може би няма нищо общо, но аз съм длъжна да попитам. В бараката бяха скрити внушителен брой бутилки. Обяснението може да е безобидно, но наличието им навежда на мисълта, че някой тайно е пиел.
— Не виждам логиката. Бараката е пълна с непотребни вещи.
— Кой използва бараката?
— Не ви разбирам.
— Кой влиза в нея? Жена ви влизаше ли?
— Рут не ходеше там.
— А може би синът ви и приятелите му…
— Не. Не и Тед.
— Вие ли сложихте там бутилките?
Стаята се изпълни с мълчание.
— Господин Ленъкс?
— Да. — Гласът му прозвуча остро и той извърна глава сякаш се страхуваше да срещне погледа ѝ.
— Тогава можем ли да кажем, че… — Ивет млъкна. Не я биваше в това. Задаваше въпросите рязко. Не знаеше как да говори ясно, без да звучи като съдия. Опита се да си представи как Карлсън задава въпросите.
— Имате ли проблем с алкохола? — попита го тя направо.
Ръсел Ленъкс вдигна отривисто главата си.
— Не, нямам.
— Но онези бутилки… — Тя се сети за белия сайдер: никой не би го пил, ако не беше пристрастен към пиенето.
— Хората си мислят, че щом пиеш, непременно имаш проблем с алкохола, а щом имаш проблем с алкохола, значи, имаш по-сериозен скрит проблем. — Той говореше бързо, думите му се сливаха. — Беше един глупав период. Алкохолът ми помагаше да се справя. Оставях празните бутилки в бараката, защото знаех, че всички ще кажат същото, което вие казвате сега. Щяха да ме накарат да се срамувам. По-лесно беше да ги скрия. Това е всичко. Щях да ги изхвърля, когато ми се отдадеше удобен случай.
Ивет се спря на една фраза от тази словесна тирада.
— Помагаше ви да се справите с какво? — попита тя.
— С разни трудни моменти. — Той говореше като сина си.
— Кога преминахте през този период?
— Защо?
— Наскоро ли?
Ръсел Ленъкс сложи длан на лицето си и каза нещо неразбираемо през пръстите си.
— Продължавате ли да пиете?
— В ролята на личния ми лекар ли сте в момента? — Думите му звучаха приглушено. — Сигурно ще ми кажете, че злоупотребата с алкохол е вредна за здравето. Мислите, че не знам ли? Може би ще ми изнесете лекция за увреждането на черния дроб, за пристрастяването, за необходимостта да призная, че прекалявам с пиенето и да потърся помощ.
— Пиехте, защото имахте проблеми в брака си ли?
Той се изправи.
— Всичко за вас са улики, нали? Личният живот на жена ми, прекаленото ми пиене.
— Мъртъвците нямат личен живот отвърна Ивет. — А иначе и двете биха могли да имат връзка с убийството.
— Какво очаквате да ви кажа? За известно време злоупотребявах с алкохола. Беше глупаво. Не исках децата ми да разберат. Криех от тях. Не се гордея с това.
— И твърдите, че не е имало конкретна причина?
Лицето на Ръсел Ленъкс беше сиво от умора. Той седна отново срещу Ивет, отпускайки се тежко на стола.
— Искате от мен ясни и точни отговори. Но това не е толкова лесно. Аз остарявам, имах чувството, че животът ми тече еднообразно. Никакви промени. Никакви вълнуващи събития. Може би и Рут е усещала нещата по същия начин.