— Казахте, че посещението ви е свързано с Роксан.
— Да.
— Защо? Изминаха повече от девет години, почти десет. Вече никой не пита за нея.
— Аз съм журналист. — По-добре беше да не навлиза в подробности. — Интересувам се от някои неизяснени въпроси във връзка с материал, по който работя.
Тя скръсти ръце сякаш да се защити от серия от удари, които очакваше да се стоварят отгоре ѝ.
— Питайте — каза тя. — За мен е без значение каква е целта ви. Обичам да произнасям името ѝ на глас. Така добивам усещането, че е жива.
И така, той започна със списъка от въпроси, а ръката му изписваше с голяма скорост йероглифите на стенографското писмо.
— На колко години беше Роксан, когато изчезна?
— На седемнайсет. На седемнайсет години и три месеца. Рожденият ѝ ден беше през март — зодия Риби. Не че вярвам в тези неща. Сега щеше да е на двайсет и седем.
— Кога за последно видяхте дъщеря си?
- На втори юни 2001.
— По кое време?
- Трябва да е било около шест и половина вечерта. Тъкмо излизаше да се почерпят с една приятелка. Така и не се върна.
— Тя с кола ли отиде?
- Не. Щяха да се срещнат по-надолу по улицата, на не повече от десет-петнайсет минути път пеша.
— По улицата ли?
— Да. По нея почти няма движение.
— Значи, не би избрала по-кратък път — през полето, да речем?
— Изключено. Беше се докарала — къса пола, обувки с високи токчета. Именно затова се поспречкахме — аз ѝ казах, че с тази тясна пола и с тези високи токчета няма да може да измине и пет ярда, камо ли миля и нещо.
— Тя стигнала ли е до къщата на приятелката си?
— Не.
— Колко време е минало, преди приятелката ѝ да се обади на някого?
— Очевидно се е опитала да се обади на мобилния телефон на Роксан след около четиресет и пет минути. Научих едва на следващата сутрин. Ние със съпруга ми си легнахме около десет и половина. Не я изчакахме да се прибере. — Гласът ѝ беше равен. Тя съобщаваше отговорите, все едно редеше карти на масата с лицето нагоре.
— Тук ли живеехте, когато Роксан изчезна?
— Не, но недалеч оттук. Преместихме се, когато — след като — съпругът ми и аз се разделихме три години по-късно. Ние просто не можахме… Вината не беше негова, а по-скоро моя. И сестрата на Роксан, Мариан, замина — отиде да учи в университет, — но рядко си идва и аз не я виня за това. А Роксан, разбира се, така и не се завърна. Поживях известно време сама в къщата, от която всички си бяха отишли и накрая не можах да издържа повече. Редовно слагах грейка в леглото ѝ, когато беше студено — ей така, за всеки случай. А после дойдох да живея тук и си взех тези кучета.
— Бихте ли ми показали на тази карта къде живеехте по-рано?
Фиърби извади картата от папката и я разгъна на масата. Сара Ингейтстоун си сложи очилата за четене, вгледа се внимателно и сложи пръста си на определено място. Фиърби взе една от химикалките си и го отбеляза с кръстче.
— Споменахте, че сте се скарали, преди да излезе.
— Не. Всъщност да. Но не беше сериозно. Тя беше на седемнайсет. Имаше си собствено мнение. Когато им споменах за това, полицаите също се хванаха за думите ми — но аз знам, че спречкването не би могло да бъде причина за нейното изчезване. — Тя сплете дланите си и го изгледа сърдито. — Роксан не беше злопаметна.
— От полицията убедени ли са, че тя е мъртва?
- Всички смятат, че тя е мъртва.
— И вие ли мислите, че е мъртва?
- Не мога да мисля такова нещо. Нужно ми е да вярвам, че тя ще се завърне у дома. — Лицето ѝ се сгърчи, после пак доби предишното си изражение. — Смятате ли, че не е трябвало да се местя? Трябваше ли да остана там, където всички живеехме заедно?
— Можете ли да опишете Роксан? Имате ли нейна снимка?
— Да, ето тук. — Лъскава кестенява коса до раменете; черни вежди; сиво-сините очи на майка си, само че леко раздалечени на доста тясното ѝ лице, което ѝ придаваше донякъде уплашен вид; бенка на бузата; широка, леко крива усмивка — имаше нещо несиметрично и крехко във външността ѝ. — От снимката не можете да добиете пълна представа за нея. Тя беше дребна и слаба, но толкова хубава и жизнерадостна.