— Имаше ли си приятел?
— Не. Поне аз не знам да е имала. Преди това имаше приятели, но нищо сериозно. Имаше един, когото харесваше.
— Каква беше по характер — стеснителна, общителна?
— Роксан стеснителна?! Тя беше изключително общителна, дори бих казала дръзка и пряма. Винаги говореше това, което мисли, понякога беше избухлива — но беше готова да направи всичко възможно, за да помогне на някого. Беше наистина добро момиче — малко своенравна, но с добро сърце.
— Би ли говорила с непознат?
— Да.
— Би ли се качила в колата на непознат?
— Не.
Когато Фиърби стана да си върви, жената го сграбчи за ръката.
— Смятате ли, че е жива?
— Госпожо Ингейтстоун, аз не бих могъл.
— Знам. И все пак, ако бяхте на мое място, щяхте ли да мислите, че е жива?
— Наистина не знам.
— Неведението ме кара да се чувствам така, сякаш съм погребана жива.
Джим Фиърби спря колата си на една отбивка и извади списъка с имената. Едно от тях бе вече зачеркнато. До името на Роксан обаче той сложи отметка. Не, той не смяташе, че тя е жива.
29
Джо Франклин беше по-бодър за пръв път от дълго време насам, но Фрида знаеше, че той преминава през повтарящи се цикли на депресия. В продължение на месеци се чувстваше натежал, посивял и смазан, трудно успяваше да се справи с динамиката на живота, често пъти нямаше сили да дойде до кабинета ѝ, а когато все пак се появеше, не беше в състояние да произнесе дори една дума. Но идваше момент, в който тази мъчителна отпадналост изчезваше и макар и за кратко, той се озоваваше в по-светъл свят, изтощен и облекчен. Винаги обаче черната дупка на неговото "аз" го засмукваше обратно. Срещите му с нея бяха неговият начин да намери своето уютно ъгълче в нормалния живот.
По време на лечението си Фрида често получаваше усещането, че стои насред пустинята, опърлена от лъчите на безмилостното слънце, без да получи опрощение и без да има къде да се скрие. Джо обаче пропълзяваше в кабинета ѝ подобно на диво животно в бърлога. Той се криеше от себе си и може би тя му позволяваше да прави това по начин, който не му помагаше особено. Утеха, а не себепознание. Но докъде се простира себепознанието и до каква степен можем да обърнем взор към самите себе си?
Докато разсъждаваше върху това и вписваше бележките си след сеанса, огряна от полегатите лъчи на пролетното слънце, което надничаше през прозореца, мобилният телефон в джоба ѝ започна да вибрира. Тя го извади: беше Саша.
— Приключих работа и след малко тръгвам. Свободна ли си?
— Да.
— Може ли да дойда да се видим?
— Добре. Ще си бъда вкъщи след около половин час как ти се струва?
— Идеално. Ще донеса бутилка вино. И ще доведа Франк.
— Франк?
— Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се.
— Малко съм притеснена — все едно ще го представя на семейството си. Много ми се иска да го харесаш.
Фрида вървеше към дома си, следвана от лъчите на залязващото слънце. По паважа се бяха посипали листенца от отрупаните с цвят дървета. Замисли се за Раджит Сингх и за историята, която ѝ беше разказал, и която всъщност беше нечия друга история; довечера щеше да изпрати съобщение на Агнес Флинт. После се замисли за Джо, а също и за щастливите нотки в гласа на Саша. Докато отключваше входната врата, се запита колко ли още време щеше да мине, преди отново да може да си вземе гореща вана, а стаите ѝ да се изчистят от наслоения прах и мръсотия.
Вратата се опря в нещо и тя се намръщи, а после едва успя да се промъкне през тесния отвор и да влезе в антрето. Два големи сака бяха запречили входа, а до тях на пода беше захвърлено яке. От кухнята се носеше весел смях и глъчка. Миришеше на цигарен дим. Пресегна се да включи осветлението, но осветление нямаше.
— Ехо! — провикна се тя и глъчката секна.
— Фрида! — Джоузеф се появи на вратата на кухнята. Беше с работните си дрехи и държеше пълна догоре чаша е водка. По всичко личеше, че му беше трудно да се движи по права линия. — Ела и седни при нас.
— Какво става тук? Чии са тези сакове?
— Здравей, Фрида. — Клои застана до Джоузеф. Беше облечена с нещо, което Фрида помисли за пуловер, но очевидно беше предвидено за рокля, защото под него нямаше пола. Гримът по лицето ѝ се беше размазал и тя също държеше чаша с водка.