— Съпругът ми не е много добре със здравето.
— Съжалявам.
— Но децата ми са добри — добави Луиз Уелър. — Възпитани са да се държат прилично.
— Бих искал да ви задам няколко въпроса за сестра ви.
Луиз Уелър повдигна вежди.
— Не виждам защо. Някой е влязъл с взлом и я е убил. Вашата задача е да откриете този човек. Но както изглежда, не бързате особено.
— Нещата не са толкова прости.
— О, така ли?
Карлсън работеше в лондонската полиция от доста години. Беше съобщавал на майки за умиращите им деца; беше съобщавал на съпруги за убитите им съпрузи; беше заставал пред безброй входни врати като вестител на лоши новини, наблюдавайки недоумяващото изражение на хората при първоначалния шок, след което лицата им се сгърчваха от мъка. Въпреки това сега му се гадеше при мисълта, че трябва да каже на Луиз Уелър за двойствения живот, който е водила Рут Ленъкс. Колкото и абсурдно да беше, той се чувстваше така, сякаш щеше да извърши предателство спрямо мъртвата жена, съобщавайки тайната ѝ на благочестивата ѝ сестра.
— Оказва се — започна той — че животът на сестра ви е бил доста сложен.
Луиз Уелър не помръдна и не продума. Просто стоеше и чакаше.
— Нищо ли не знаете за това?
— Не разбирам за какво говорите.
— Господин Ленъкс нищо ли не ви е казал?
— Не.
— Значи, не подозирахте, че Рут има тайна, която крие от семейството си?
— Вие ще трябва да ми кажете какво точно имате предвид.
— Имала е любовна връзка.
Тя не реагира. Карлсън се зачуди дали изобщо го е чула. Накрая проговори.
— Слава богу, че майка ни не доживя, за да научи това.
— И вие нe знаехте, така ли?
— Разбира се, че не знаех. Тя щеше да е наясно как бих се чувствала, ако знаех.
— Как бихте се чувствали?
— Тя е омъжена жена. Има три деца. Погледнете тази хубава къща. Никога не можа да осъзнае каква късметлийка е.
— Какво искате да кажете?
— Днес хората са големи егоисти. Поставят свободата пред отговорностите си.
— Тя е мъртва — каза тихо Карлсън. Изведнъж почувства необходимост да защити Рут Ленъкс, въпреки че не беше сигурен защо.
Бебето се събуди, сбърчи личицето си и изплака жално. Луиз Уелър го вдигна и спокойно разкопча ризата си, сложи го на гърдата си и хвърли предизвикателен поглед към Карлсън сякаш очакваше той да възрази.
— Да поговорим за някои подробности — подхвана отново разговора Карлсън, като се опитваше хем да не гледа голата гръд, хем да не отклонява погледа си. — Например за сестра ви Рут, която беше убита и която приживе е имала любовна връзка. Казвате, че изобщо не сте знаели?
— Не.
— И тя никога не е споменавала пред вас каквото и да било, което, ако сега се върнете назад в спомените си, да ви е подсказало, че нещо се случва в живота ѝ?
— Не.
— Името Пол Кериган говори ли ви нещо?
: — Това неговото име ли е? Не, никога не съм го чувала.
— Да сте забелязвали признаци на напрежение в брака им?
— Рут и Ръсел бяха привързани един към друг.
— Нямахте впечатление, че между тях може би има проблеми?
— Не.
— А да сте забелязали, че той пие доста?
— Какво?! Ръсел да пие?
— Да. Никога ли не сте забелязвали?
— Категорично не. Никога не съм го виждала пиян. Но нали казват, че тайните алкохолици са истински проблем.
— И ако се върнете назад във времето, нямахте усещането, че той знае, така ли?
— He. — Очите ѝ проблеснаха. Тя изтри ръце в престилката си. — Но се питам защо не ми е казал, когато е, разбрал?
— Не е толкова лесно да споделиш такова нещо — отбеляза Карлсън.
— Децата знаят ли?
— Да.
— И въпреки това не са ми казали. Горките! Да научат такова нещо за майка си. — Тя погледна Карлсън с неприязън. — Вашата работа е като да повдигаш тежки камъни. Чудя се, откъде намирате сили и желание за това.
— Все някой трябва да я върши.
— Има неща, за които е по-добре никой да не знае.
— Като например любовната афера на сестра ви, така ли?
— Предполагам, че сега всички ще научат.
— Права сте. И аз мисля същото.
Когато се прибра вкъщи, Карлсън се зае да оправи безпорядъка, който децата му за последно бяха оставили след себе си. Беше му трудно да повярва, че по-рано това го дразнеше. Сега, напротив, изпитваше единствено нежност и носталгия — миниатюрните пластмасови фигурки, забити в седалката на дивана, мокрите бански и принадлежности за плуване, захвърлени на пода в банята, пастелите, стъпкани по килима. Той събра чаршафите от леглата им и ги сложи в пералнята, а после, преди да е размислил, набра номера на Фрида, Не разпозна гласа отсреща.