— Ало? С кого разговарям?
— Клои. — Около нея се носеше оглушителен трясък.
Той едва чуваше думите ѝ. — Кой се обажда? — попита тя.
— Малкълм Карлсън — представи се кратко той.
— Детективът?
— Да.
— Искате ли да извикам Фрида?
— Не, благодаря. Не е спешно.
Той остави телефона, чувствайки се тъпо, после набра друг номер.
— Здравейте, Сейди е на телефона.
— Обажда се Мал.
Сейди беше братовчедка на един приятел на Карлсън, с която се бяха виждали няколко пъти през годините — или в компанията на жена му, или в компанията на поредния приятел на Сейди. За последно се бяха видели на един обяд преди няколко седмици, на който и двамата бяха без партньор. Тръгвайки си по едно и също време, тя беше предложила някой път да отидат да пийнат по нещо.
— Какво ще кажеш да излезем да се почерпим? — попита той.
— Чудесно — отвърна тя и той си спомни за онова, което винаги бе харесвал в нея: непрестореният ѝ ентусиазъм, както и че не криеше колко много го харесва. — Кога?
— Сега.
— Сега?
— Но вероятно си заета?
— Не, не съм. Но се притеснявам, че косата ми не е измита.
Той се разсмя, развеселен от думите ѝ.
— Е, това няма да е интервю за работа.
Те се срещнаха в един вино бар в Стоук Нюингтън и изпиха бутилка бяло вино. Косата ѝ изглеждаше прекрасно, усмихваше му се очарователно, съгласяваше се с него, кимайки с глава. Носеше ефирни дрехи с ярки цветове, на устните си беше сложила червило. Усети уханието на парфюма ѝ. Когато говореше, се навеждаше към него и докосваше с длан ръката му. Дъхът ѝ галеше бузата му, а зениците ѝ изглеждаха огромни в приглушената светлина на заведението.
По-късно двамата отидоха в нейния апартамент, защото той нямаше желание да отидат в неговия, макар че беше по-наблизо. Тя се извини за безпорядъка, но на него му беше все едно. Беше леко замаян от виното, чувстваше се уморен и единственото, което искаше, бе да потъне в забрава поне за малко.
Тя извади от хладилника отворена бутилка бяло вино и наля на всеки по чаша. Погледна го в очакване и той се наведе и я целуна. Докато се събличаха, той не спираше да мисли колко отдавна не го беше правил. Затвори очи и усети допира ѝ, нежната ѝ кожа, уханието ѝ. Нима наистина можеше да бъде толкова лесно?
Не можеше да се каже, че Пол Кериган беше пиян, но след три халби бира на гладно — на обяд сандвичът му така си остана недоизяден — всичко пред погледа му се размазваше, главата му беше замаяна и той сякаш вървеше без посока. Уж беше тръгнал към вкъщи, но всъщност не му се прибираше — не искаше да вижда слабото, тъжно лице на жена си, нито враждебните, подигравателни погледи на синовете си. Чувстваше се като пришълец в собствения си дом, като омразен натрапник. Ето защо сега крачеше бавно, усещайки тежестта на едрото си тяло и пулсирането на кръвта в слепоочията си. Опитваше се да проумее това, което се бе случило, но тази вечер му бе трудно да мисли — мозъкът му сякаш беше някакво тресавище.
Само преди месец Рут беше жива, Илейн не знаеше нищо, а момчетата му бяха изпълнени със закачлива привързаност към него. Но сега, когато се събудеше сутрин, осъзнаваше — за кой ли път — че целият му досегашен живот беше останал в миналото.
Стигна до ъгъла на неговата улица и се спря. На тротоара пред кръчмата се изсипа шумна тълпа посетители. Той не чу стъпките зад себе си, нито успя да се обърне навреме, за да види кой го удари с нещо тежко по тила, от което той се олюля, спъна се и се свлече като безформена купчина на земята. Ударът се повтори, този път по гърба му. Помисли си колко много щеше да го боли след това. А също и бузата му, която се бе одрала на асфалта при падането. Усети вкус на кръв, в устата му имаше песъчинки. Заради бученето в главата му глъчката от посетителите на кръчмата сякаш идваше от много далеч. Искаше да извика за помощ, но езикът му се беше подул и му беше по-лесно да затвори очи и да изчака стъпките да се отдалечат.
Накрая с мъка успя да стане и с несигурни крачки се добра до входа на къщата си. Пръстите му отказваха да сложат ключа в ключалката и той започна да чука с чукчето, докато най-после Илейн отвори вратата. За момент тя се вторачи в него, сякаш пред нея стоеше чудовище или някакъв луд. После, обзета от ужас, закри устата си с длан подобно на героиня от анимационен филм, което в предишния му живот сигурно щеше да му се стори забавно.
— Не съм го направил аз. — Очите на Ръсел Ленъкс бяха кървясали. От него се носеше сладникав мирис на алкохол. Откакто празните бутилки бяха намерени скрити в бараката в задния двор, той беше започнал солидно да пие — сякаш сега, след като тайната му беше разкрита, той сам си беше дал разрешение.