Той излезе отвън на тихата улица. Чуваше се шум от движещи се в далечината коли, но наоколо пееха птички, небето беше синьо и се показваха лъчите на утринното слънце. Стана му криво. По-добре беше да вали, да бъде сиво и студено.
Фрида седеше до кухненската маса, а през това време Джоузеф сложи чайника да заври, смля кафе, почисти остатъците от закуската на Клои и изми приборите ѝ. Хубавото около присъствието на Джоузеф — а тя трябваше да се научи да цени хубавите неща заради всичко, което ѝ се случваше напоследък — беше това, че не се чувстваше длъжна непременно да разговаря с него. Можеше просто да си седи до масата и да гледа пред себе си. Накрая той сложи чаша кафе пред нея, наля кафе и за себе си и седна насреща ѝ.
— Трудно е дори когато човек има желание да помогне — започна той. — Има един украински виц за трима, които помагали на възрастна жена да пресече улицата. Някакъв стои отстрани и ги пита защо са нужни трима души. А те му отговарят, защото възрастната дама не иска да пресича улицата. — Той отпи глътка кафе. — На украински звучи по-смешно.
— И така, докъде стигнахме с банята? — попита Фрида.
— Днес приключвам, дори да трябва да се самоубия, за да я довърша. Довечера ще се изкъпеш в твоята собствена прекрасна вана.
— Добре — каза Фрида.
— А Клои? Тя тука остане живее?
— Не знам — отвърна Фрида. — Ще трябва да разбера какво става. Ще видим.
Джоузеф отправи към Фрида загрижен поглед.
— Не си гневна. А трябва да се гневиш.
— Какво искаш да кажеш?
Джоузеф махна с ръце наоколо.
— Исках да ти доставя малко радост и да те накарам да се почувстваш по-добре с новата вана, но разбирам, че е трудно да ти помогна. А и ти създадох допълнителни проблеми.
— Вината не беше твоя.
— Напротив! Колко пъти донасяхме и отнасяхме ваната. Срязах електрически кабели, нямаше осветление.
— Ето това беше наистина изнервящо!
— Имаш нужда от помощ, а аз ти създавам ядове. Сега и Клои е тук. Качвах се горе в ателието — нещата ѝ са навсякъде.
— Така ли? Господи, не съм ходила там. Толкова ли е зле?
— Да, зле. Вещите и дрехите ѝ са разхвърляни, голяма бъркотия. Има и огризки от ябълки. Мокри хавлиени кърпи. Чаши с мухъл в тях. Затова ти казвам, че трябва да си гневна. Трябва да нападаш, трябва да се бориш. Нали?
— Не съм гневна, Джоузеф. Или може би съм твърде уморена, за да се гневя. — Тя помълча известно време. — А що се отнася до ваната, гледай до довечера да бъде готова, иначе…
В този момент се чу звън на мобилен телефон, но отначало Фрида не разбра, че е нейният. Звънът идваше от якето ѝ, което беше окачила на облегалката на един стол. Тя порови из джобовете му и извади телефона. Чу се женски глас:
— Фрида Клайн ли е?
— Да.
— Обажда се Агнес Флинт. Оставили сте ми съобщение.
Още щом видя снимката на момичето, Джим Фиърби подсъзнателно разбра, че може да я зачеркне от списъка си. Клеър Бойл имаше кръгло лице и къдрава руса коса. Майка ѝ го беше поканила да седне и му беше сервирала чай и кейк, след което беше извадила купчинка снимки от едно чекмедже. Валъри Бойл се настани във фотьойла срещу него и заразказва колко труден характер е имала дъщеря ѝ.
— Бягаше ли от вкъщи? — попита Фиърби.
— Тя се събра с лоши приятели — отвърна Валъри. — Понякога не се прибираше цяла нощ, друг път я нямаше по за няколко дни. Когато ѝ се карах, тя гневно избухваше. Нищо не можех да направя.
Фиърби затвори бележника си. Можеше да си тръгне още сега, но доброто възпитание изискваше да остане още малко. Той погледна към Валъри Бойл. Вече се беше научил да класифицира тези майки. При някои от тях мъката беше като хронична болест; те бяха целите посивели, по лицата им имаше мрежа от фини бръчици, погледът им беше безжизнен сякаш в света не съществуваше нищо, което заслужаваше да се види. Другият тип жени бяха като тази насреща му. Валъри Бойл беше изпълнена с треперещо безпокойство, все едно се свиваше, за да избегне удар, който всеки миг можеше да се стовари отгоре ѝ, или пък беше участник в някакво тревожно събитие, което всеки момент можеше да стане изключително опасно.
— Имахте ли други неприятности в семейството? — попита Фиърби.
— Не, не — побърза да отговори жената. — Тя имаше известни проблеми с баща си. Той може да бъде и много груб. Но, както вече ви казах, Клеър имаше труден характер. После тя просто изчезна. От полицията не положиха кой знае какви усилия, за да я издирят.
Фиърби се запита дали бащата е проявявал само изблици на ярост, или е имало и сексуално насилие. И тази жена насреща му: дали не е била просто мълчалив свидетел на случващото се? Накрая на момичето не му е оставало нищо друго, освен да избяга. Тя вероятно беше някъде в Лондон, една от хилядите млади хора, на които им се е наложило да се махнат от вкъщи по един или друг начин. Може би беше с някого от "лошите приятели", за които беше споменала майка ѝ. Фиърби мислено ѝ пожела късмет.