Но когато Фиърби пристигна с колата си в малкото населено място в непосредствена близост до Стафорд, усетът му подсказа, че не е дошъл напразно. Къщите се намираха само на няколко минути път с кола извън града, но все едно бяха на село — заобиколени от открити пространства, осеяни с храсти, игрища, гори. Той забеляза обозначения за туристически пътеки. Местността си я биваше. Майката на Дейзи Логан не желаеше да го пусне в дома си; говореше през леко открехнатата врата с окачена верига. Фиърби ѝ обясни, че е журналист, че целта му е да разбере какво се е случило с дъщеря ѝ, че разговорът ще бъде съвсем кратък, но жената не отстъпваше. Каза, че не иска да говори за това. Бяха изминали седем години. Полицията беше прекратила разследването. Случаят беше забравен.
— Само две минути — помоли я Фиърби. — Една минута.
— Какво точно искате?
Фиърби зърна за момент напрегнатия поглед на тъмните ѝ очи. Вече беше свикнал да го гледат по този начин, но понякога изпитваше странно, болезнено усещане, че преследва хората и човърка старите им рани. Но какво друго можеше да направи?
— Четох за дъщеря ви — каза той. — Трагичен случай. Интересува ме дали сте забелязали някакви предупредителни знаци. Беше ли нещастна? Имаше ли проблеми в училище?
— Тя обичаше да ходи на училище — отвърна жена-; та. — Тъкмо беше започнала последния гимназиален клас. Искаше да стане ветеринарен лекар.
— Как се чувстваше, в какво настроение беше?
— Питате ме дали Дейзи е избягала от вкъщи ли? През седмицата, след като тя… е, щеше да ходи на училищна екскурзия. Беше работила почасово в продължение на шест месеца, за да може да си я плати. Какво да ви кажа — мъжът ми си стои вкъщи. Получава инвалидна пенсия. Изчезването на дъщеря ни го съсипа. Постоянно си припомняме онази вечер. Тя тръгна да се види с най-добрата си приятелка. Винаги минаваше направо през общинската ливада. Да бяхме я закарали с колата… Не преставаме да мислим за това.
— Не бива да се обвинявате — каза Фиърби.
— А как иначе?!
— Аз наистина много съжалявам — продължи Фиърби. — Случайно да имате нейна снимка?
— Не мога да ви дам снимката ѝ — каза жената. — Тогава дадохме цял куп снимки — на журналисти, на полицаи. Така и не ни ги върнаха.
— Само да я видя.
— Почакайте — каза жената.
Фиърби почака пред вратата. След няколко минути се чу характерното щракане, жената освободи веригата и му подаде една снимка. Той се загледа в момичето, в нейното младо и жизнерадостно лице. Замисли се, както винаги досега, какво ли я е очаквало, какво ли е щяло да види това лице. Забеляза тъмната коса, нещо особено в погледа. Те бяха като членове на семейство, като членове на група.
Фиърби извади телефона си.
— Имате ли нещо против?
Жената само сви рамене. Той засне снимката с телефона си и ѝ я подаде обратно.
— И така, какво смятате да правите? — попита го тя. — Какво смятате да направите за нашата Дейзи?
— Ще открия каквото мога — отвърна Фиърби. — Ако открия нещо, ако изобщо открия нещо, ще ви се обадя.
— Ще намерите ли Дейзи?
Фиърби замълча, преди да отговори.
— Не. Мисля, че не.
— Тогава не си правете труда — каза жената и затвори вратата.
На Фрида ѝ беше интересно да се запознае с жената, която беше разбила сърцето на Раджит Сингх, но когато Агнес Флинт отвори входната врата, тя си помисли, че сигурно е сбъркала адреса. Младата жена имаше гладко кръгло лице и твърда кестенява коса, прибрана небрежно назад. Беше облечена с черен пуловер и дънки. Но това, което я правеше да не изглежда безлична, бяха големите ѝ тъмни очи и леко присмехулното ѝ изражение. Фрида усети върху себе си изучаващия ѝ поглед.
— Не разбирам каква е целта на посещението ви — каза тя.
— Дайте ми малко време, за да ви обясня — помоли Фрида.
— По-добре влезте. Живея на последния етаж.
Фрида се качи след нея по стълбите.
— Отвън изглежда доста невзрачно — каза Агнес през рамо. — Но почакайте да влезем вътре.
Тя отвори вратата и Фрида я последва. Озоваха се във всекидневна с големи прозорци в далечния край.
— Разбирам какво имате предвид — каза тя.