— За теб е било болезнено да научиш.
— Искате да знаете как се чувствам, откакто разбрах? Само че аз нямам намерение да говоря за това. Или за каквото и да било.
На външната врата се почука — силно и настоятелно, въпреки че Фрида не очакваше никого.
— Вие двамата влезте вътре — каза им тя — а аз ще видя кой чука.
На прага стоеше Джудит. Беше облечена с мъжка риза, спусната над широки дънки, пристегнати с шнур, а на краката си носеше скъсани джапанки. Около кестенявите ѝ къдрици беше увита шарена кърпа. Раздалечените ѝ очи изглеждаха по-сини, отколкото когато Фрида я беше видяла при онзи мъчителен разпит, а на пълните ѝ нацупени устни грееше яркооранжево червило.
— Дошла съм за Тед. Той тук ли е?
— Правя му препечени филийки. Ти искаш ли?
— Да.
— Тогава влез.
Фрида заведе момичето в кухнята. То кимна на Тед, който отвърна с кимване, и леко вдигна ръка за поздрав към Клои, която очевидно познаваше.
— Луиз разчиства дрехите на мама.
— Тя не може да прави това! — извиси глас Тед.
— Да, но в момента прави точно това.
— Защо вече не вземе да се омете от вкъщи и да се прибере у тях?
— Дора се е затворила в стаята си и плаче. А татко крещи.
— На теб или на Луиз?
— На всички. Или на никого.
— Сигурно е пиян.
— Престани! — Тя вдигна длани сякаш да закрие ушите си.
— Приеми истината, Джудит. Мама се е чукала с друг мъж, а татко е пияница.
— Стига! Не бъди толкова жесток.
— За твое добро е. — Но изглеждаше засрамен от себе си.
— Ще дойдеш ли с мен вкъщи? — попита го сестра му. — По-добре е да сме там двамата заедно.
— Ето ви препечените филийки — каза Фрида. — Намажете си ги с мед.
— Само с масло.
— Много съжалявам за майка ви.
Джудит само повдигна слабичките си рамене. Сините ѝ очи проблеснаха на обсипаното ѝ с лунички лице.
— Поне си имаш Тед — каза патетично Клои. — Поне двамата можете да се подкрепяте. Помислете си какво щеше да бъде, ако бяхте сами.
— Двамата сте били заедно, когато сте разбрали, че майка ви е била убита, нали? — попита Фрида. — Но оттогава говорили ли сте за това помежду си? — Те не отговориха. — Изобщо говорили ли сте с някого?
— Имате предвид с някого като вас ли?
— С приятел или с роднина, или с някого като мен.
— Тя е мъртва. Думите няма да променят това. Ние сме тъжни. Думите няма да променят това.
— Полицията изпрати една жена — каза Джудит.
— О, да — добави презрително Тед. — Онази жена. Кима през цялото време сякаш дълбоко разбира мъката ни. Лайняна работа! Направо ми се повръща. — По бузите му избиха петна. Той се наклони назад със стола си, балансирайки само на един от четирите му крака, и бавно се завъртя.
— Мама му се сърдеше, когато правеше това. — Джудит махна с ръка към брат си. — Неговият коронен номер.
— Сега мога да го правя колкото си искам и никой няма да го е грижа.
— Не е така — каза Фрида. — Напълно разбирам майка ви. Номерът е дразнещ. И е опасен.
— Може ли вече да се приберем у дома, моля? Не искам да оставяме татко сам в компанията на вечно тъжната и критикуваща Луиз. — Джудит замлъкна от вълнение. В очите ѝ се появиха сълзи и тя примигна мъчително. — Мисля, че трябва да се прибираме — повтори тя.
Тед върна стола в нормалното му положение и се изправи — слаб като вейка, мръсен и неугледен.
— Да, добре. Благодаря за препечените филийки.
— Моля, няма защо.
— Довиждане — каза Джудит.
— Довиждане.
— Може ли да дойдем пак? — Гласът на Джудит изведнъж се разтрепери.
— Да — отвърна Клои с ентусиазъм. — По всяко време сте добре дошли, през деня, през нощта — нали, Фрида?
— Да — отвърна малко уморено Фрида. Тя се отправи с тежки стъпки нагоре по стъпалата към банята. Ваната беше там в пълния си блясък. Завъртя крановете — работеха. Но нямаше запушалка за отвора. Фрида погледна, под ваната и в шкафа, но и там я нямаше. Запушалката за порцелановата мивка беше много малка, а тази за кухненската мивка беше метална, без верига и се завърташе. В крайна сметка нямаше да може да си вземе вана.
Карлсън и Ивет пристигнаха в дома на семейство Ленъкс малко след като Джудит беше излязла. Гневните крясъци бяха стихнали и на тяхно място се бе настанила неловка тишина, наситена с напрежение. Ръсел Ленъкс беше в кабинета си, седнал на бюрото си, вперил невиждащ поглед през прозореца; Дора беше в стаята си, вече не ридаеше, но лежеше свита на кълбо, а лицето ѝ все още беше мокро и подпухнало от плач. Луиз Уелър беше чистила. Беше измила кухненския под, беше почистила стълбите с прахосмукачка и тъкмо щеше да се заеме с дрехите на сестра си, когато на входа се позвъни.