— Трябва отново да прегледаме вещите на госпожа Ленъкс — обясни Ивет.
— Тъкмо щях да започна да разчиствам дрехите ѝ.
— Не бързайте — обади се Карлсън. — Ще ви кажем кога може да го направите.
— И още нещо. Семейството иска да знае кога ще може да извърши погребението.
— Скоро. До ден-два би трябвало със сигурност да ви кажем.
— Не е честно спрямо близките.
На Карлсън му се прииска да ѝ отвърне с груби думи, но вместо това каза учтиво, че ситуацията е трудна за всички.
Двамата с Ивет се качиха нагоре по стълбите и влязоха в спалнята, която Рут и Ръсел Ленъкс бяха делили в продължение на повече от двайсет години. Бяха останали следи от работата на Луиз Уелър: няколко найлонови торби, пълни с обувки; освен това беше изхвърлила в металното кошче за боклук малкото количество гримове, които Рут беше притежавала.
— Какво всъщност търсим? — попита Ивет. — Колегите вече преровиха абсолютно всичко.
— Не знам. Може би няма нищо, което би представлявало интерес. Но това семейство е пълно с тайни. Има ли нещо друго, което не знаем?
— Боя се, че има много неща, които не знаем — каза Ивет. — Тя е пазила всичко. Нима трябва да преровим всички онези кутии на тавана с писмените работи на децата ѝ? Ами многобройните им компютри? Ние, естествено, прегледахме внимателно тези на родителите, но всяко от децата има лаптоп, а освен това има няколко стари компютъра, които очевидно не работят, но не са ги изхвърлили.
— Тази жена в продължение на десет години се е срещала с любовника си в специално нает апартамент. Имала ли е ключ за него? Или някакви документи, които да хвърлят светлина върху връзката им? Тя наистина ли никога не е изпращала или получавала имейли или есемеси? Аз съм убеден, че любовната ѝ афера има нещо общо със смъртта ѝ, но вероятно има и още нещо.
Ивет се усмихна саркастично.
— Тоест, щом е била способна на прелюбодеяние, какво ли друго би могла да извърши?
— Нямах точно това предвид.
Застанал насред спалнята, Карлсън се замисли за това, че макар и да знаеха доста неща за Рут Ленъкс, в крайна сметка те изобщо не я познаваха. Знаеха каква паста за зъби е използвала и какъв дезодорант. Какъв е бил размерът на сутиена ѝ, на бикините ѝ и на обувките ѝ. Какви книги е чела и какви списания. Знаеха какъв крем за лице е употребявала, какви готварски рецепти е предпочитала, какви продукти е слагала в количката си за пазаруване седмица след седмица, какъв чай е харесвала, какво вино е пила, какви телевизионни програми е гледала, какви дивидита със сериали е притежавала? Познаваха почерка ѝ, знаеха с какви химикалки и моливи е писала, бяха разгледали всички записки, които беше надраскала на квадратните листчета хартия; бяха изучили всяка черта на лицето ѝ от снимките в къщата и от албумите. Бяха прочели безбройните пощенски картички, които беше получавала от десетки приятели в продължение на много години от различни страни по света. Бяха преровили всички поздравителни картички по случай Деня на майката, рождени дни и Коледа. Два пъти бяха проверили електронната ѝ поща и бяха сигурни, че никога не е използвала фейсбук, линктин или туитър.
Но не знаеха как е успяла да поддържа десетгодишна интимна връзка под носа на семейството си и защо ѝ е било да го прави. Не знаеха дали е изпитвала вина. Не знаеха защо е трябвало да умре.
Карлсън импулсивно отвори вратата към спалнята на Дора. Всичко вътре беше чисто и подредено. Вещите ѝ бяха поставени по местата им: бельото, тениските и чорапите ѝ бяха сгънати и подредени в чекмеджета, на бюрото имаше купчина листове, на лавицата над него бяха сложени учебници и тетрадки, пижамата ѝ беше сгъната на възглавницата. В гардероба дрехите ѝ — дрехи на момиче, което все още не искаше да порасне, — висяха над чифтове практични обувки. Карлсън изпита тъга, гледайки този неестествен порядък. Нещо розово отгоре на шкафа привлече вниманието му. Той протегна ръката си и издърпа една парцалена кукла, а после си пое дълбоко дъх. Лицето ѝ беше плоско и розово, краката ѝ висяха отпуснати, червената ѝ памучна коса беше сплетена на плитки, но коремът ѝ беше изтърбушен, а мястото между краката ѝ беше разрязано и с широк отвор. Карлсън подържа куклата известно време с мрачно изражение на лицето.
— О! — Ивет беше влязла в стаята. — Това е ужасно.
— Нали?
— Смятате ли, че Дора го е направила? Защото е научила онези неща за майка си?
— Възможно е.
— Горкото момиче.
— Но ще трябва да я попитам.