Фрида натисна входния звънец. Стори ѝ се, че не звъни, затова го натисна още веднъж, но отново не чу звънене. Почувства раздразнение и несигурност. Може би в къщата нямаше никого или пък звънецът не работеше и тя напразно стоеше там. А може би звънецът беше в изправност и тя просто досаждаше на някого, преди още да са се срещнали. Тя се подвоуми дали да не позвъни още веднъж и така да усложни ситуацията, или да потропа с юмрук по вратата и така да влоши още повече нещата, или просто да почака и да се надява всичко да бъде наред. Запита се защо изобщо се притеснява за това. След малко във вътрешността на къщата се чу шум и зад матираното стъкло на вратата се появи неясна фигура. В следващия миг на прага се показа едър мъж — не дебел, но толкова внушителен, че сякаш изпълни входното пространство. Беше почти напълно плешив, с рошави сиви кичури по краищата на главата си. Лицето му беше загоряло от слънцето, като на човек, който прекарва доста голяма част от времето си навън. Беше облечен с широки сиви работни панталони и риза на сини и бели карета, а на краката си носеше солидни ботуши от тъмна кожа, по които имаше засъхнала кал.
— Не бях сигурна дали звънецът работи — каза Фрида.
— Всеки го казва — усмихна се човекът и около очите му се образуваха бръчици. — Той звъни в задната част на къщата. Нарочно съм го направил така, защото прекарвам много време в градината. Днес съм там от рано сутринта. — Той посочи с ръка към синьото небе. — В такъв хубав ден като този… — После отправи въпросителен поглед към Фрида.
— Вие ли сте Лорънс Дос?
— Да, аз съм.
— Името ми е Фрида Клайн. Тук съм, защото… — Какво трябваше да каже? — Тук съм, защото се опитвам да открия дъщеря ви Лайла.
Усмивката на Дос се стопи. Той като че ли изведнъж се състари и доби крехък и уязвим вид.
— Лайла! Търсите моята Лайла?
— Да.
— Не знам къде е. Изгубих връзка с нея.
Той вдигна безпомощно дланите си. Фрида видя ноктите му — мръсни от работата в градината. С това ли щеше да приключи всичко? Нима беше изминала целия път до Кройдън, само за да чуе това?
— Може ли да поговорим за нея?
— Защо?
— Срещнах човек, който я е познавал — каза Фрида. — Нейна стара приятелка. Казва се Агнес Флинт.
Дос кимна бавно с глава.
— Спомням си Агнес. Лайла излизаше с тази малка група момичета. Беше близка с тях. После тръгна в грешната посока.
— Може ли да вляза? — попита Фрида.
Дос се замисли за момент, после повдигна рамене.
— Елате да отидем в градината. Тъкмо се канех да пия чай.
Той поведе Фрида към задната част на къщата. Веднага се виждаше, че това беше домът на мъж — на много организиран мъж — който живееше сам. През една отворена врата тя видя голям телевизор с плосък екран и купчинки дивидита, подредени на лавици. Имаше компютър. Подът беше постлан с дебел кремав килим и от това всички звукове се притъпяваха.
Пет минути по-късно двамата вече стояха вън на моравата и пиеха чай от големи керамични чаши. Градината беше много по-голяма от очакванията на Фрида — простираше се на около трийсет — четиресет метра зад къщата. През зелената морава криволичеше застлана с чакъл алея. Имаше декоративни храсти, цветни лехи и пролетни цветя, цъфнали в различни цветове: минзухари, иглики, ранни лалета. Далечният край на градината не беше така култивиран, а зад него се виждаше голяма висока стена.
— Опитвам се да изчистя и да подредя градината — обясни Дос. — След зимата.
— На мен ми изглежда подредена — каза Фрида.
— Поддържането ѝ е постоянна борба. Погледнете ей там. — Той посочи към градината в съседство. Беше обрасла с трева, къпинови храсти растяха на воля, виждаше се хилав рододендрон, няколко стари плодни дървета. — Това е общински имот. В къщата настаняват ту иракчани, ту сомалийци. Не са лоши хора. Живеят по-затворено. Но пребивават тук няколко месеца и после се изнасят. А за да се оформи и поддържа такава градина, са нужни години и постоянни грижи. Чувате ли това?
Фрида обърна глава.
— Не. Какво по-точно?
— Елате с мен.
Дос тръгна по чакълестата алея. Сега Фрида чу шум, който не можа да определи и който наподобяваше приглушен разговор в съседна стая. В дъното на градината имаше ограда; Фрида застана до Дос и погледна през нея. Развеселена и с невярващи очи, тя видя, че от другата страна на оградата имаше долчинка, която минаваше покрай градината, и в която ромолеше малък поток. От другата страна на долчинката вървеше пътека, а малко по-нататък се издигаше високата стена, която Фрида вече беше видяла. Тя забеляза, че Дос се усмихва на изненадата ѝ.