— Напомня ми за децата ми — каза той. — Когато бяха малки, заедно правехме малки хартиени лодки, пускахме ги в потока и ги гледахме как се отдалечават. Аз им казвах, че след три часа ще стигнат до Темза и ако приливът е достатъчно висок, ще отплават в морето.
— Какъв е този поток? — попита Фрида.
— Не знаете ли?
— Аз съм от Северен Лондон. Повечето от реките там отдавна текат под циментови покрития.
— Това е Уандъл. Сигурно сте чували това име.
— Да, знам, че има такава река.
— Извира от около миля по-нагоре. Оттук тече надолу покрай стари фабрики, сметища и под шосета. Преди години често се разхождах по пътеката отсреща, на другия бряг. Водата тогава беше пенлива и жълта, и вонеше. Но тук сме си добре. Когато децата бяха малки, ги пусках да газят във водата. Това е проблемът при всяка една река. Оставен си на милостта на онези, които живеят по-нагоре по течението. Това, което причиняват на тяхната част от реката, го причиняват и на твоята част от реката. А какво правят онези, които живеят по-надолу по течението, не е важно.
— Но е важно за хората, които живеят още по-надолу по течението — възрази Фрида.
— Това не е мой проблем — отвърна Дос, отпивайки от чая си. — Но винаги ми е харесвала идеята да живея край река. Никога не знаеш какво ще доплува по водата. Виждам, че и на вас това ви допада.
— Да, вярно е — призна Фрида.
— И така, с какво се занимавате, когато не търсите изчезнали момичета?
— Аз съм психотерапевт.
— Днес почивен ден ли имате?
— Би могло да се каже. — Те се обърнаха и тръгнаха обратно назад през градината. — А вие с какво се занимавате?
— Ето с това. — Дос направи широк жест. — Работя в градината. Грижа се за къщата. Постоянно правя нещо с ръцете си. Това ми носи спокойствие.
— С какво се занимавахте преди?
Той бавно се усмихна.
— Вършех нещо съвсем различно. Бях търговски посредник на фирма за фотокопирни машини. Животът ми мина в пътуване. — Дос покани с жест Фрида да седне на една пейка от ковано желязо, а той седна наблизо на един стол. — Знаете ли, има един израз, който и досега не мога да възприема. Когато хората смятат нещо за досадно и отегчително, те казват: "Това е все едно да гледаш как расте тревата". Или пък: "Това е все едно да гледаш как съхне боята". А аз точно на това се радвам — да гледам как расте тревата ми.
— Дошла съм при вас — каза Фрида — защото наистина искам да намеря дъщеря ви.
Дос остави много внимателно чашата на тревата до крака си. Когато се обърна към Фрида, по лицето му се четеше напрежение.
— И аз също искам да я намеря — изрече тихо той.
— Кога я видяхте за последен път?
Последва дълго мълчание.
— Имате ли деца?
— Не.
— Децата ми бяха всичко, което някога съм имал. Имах работа, заради която постоянно пътувах и на моменти дори съм мразил — но това, което истински желаех, беше да бъда баща и аз бях баща. Имах чудесна съпруга и две момчета, а после се появи Лайла. Обичах момчетата, ритах топка с тях, водех ги за риба, правех всички онези неща, които един баща би трябвало да прави за синовете си. Но когато видях Лайла в момента, когато тя се роди, си помислих: "Ти си моята малка…". — Той не можа да продължи, подсмръкна и Фрида видя, че в очите му блестяха сълзи. Изкашля се. — Тя беше прелестно малко момиче, умно, забавно, красиво. А после — боже, защо се случват тези неща? Майка ѝ, моята съпруга, се разболя, боледува дълго и накрая почина. Лайла беше на тринайсет. Изведнъж общуването ми с нея стана трудно. Преди това между нас имаше много силна връзка, но после все едно че ѝ говорех на чужд език. Смени си приятелките, започна да излиза все по-често, не се прибираше дни наред. Трябваше по-строго да я контролирам, но нали все пътувах.
— А братята ѝ?
— До онзи момент те вече бяха излезли от семейството. Рики служи в армията, а Стийв живее в Канада.
— Какво стана след това?
Дос разпери безпомощно ръце.
— Не успях да намеря правилния подход. Каквото и да направех, все не беше достатъчно или не беше по вкуса ѝ. Когато се опитвах да бъда строг, тя още повече се затваряше в себе си. Когато се опитвах да бъда мил с нея, имах чувството, че твърде много съм закъснял. Колкото повече исках да бъде тук, около мен, толкова повече тя ме отбягваше. За нея бях просто един досаден баща. Когато беше на седемнайсет, през повечето време живееше у приятели. Виждах я веднъж на няколко дни, после веднъж на няколко седмици. Отнасяше се с мен като с чужд човек. После спря да се прибира. Опитах се да я открия, но напразно. След време престанах да я търся, въпреки че никога не съм преставал да мисля за нея и да тъгувам за нея. Моето момиче.