— Погледни това пикливо място. Това ли искаш? Блатото, алигаторите и да кълцаш стръв по цял ден? Затова ли хвърли кал по приятелите ми? Защото не ни се налага да живеем така?
Тя спря да се бори.
— Хубаво. — Последва друг ритник и нещо падна във водата. — Ще се върна да оправя след теб. Само стой далеч от мен.
Когато стъпките му заглъхнаха, Кейн махна ръката си от устата й.
— Ето, спокойно. — Той отиде до прозореца. — Замина си.
— Защо направи това? — попита го тя с глух глас.
Направи го, защото я обичаше. Много по-силно и по-искрено, отколкото Джийн-Делано Гембъл някога щеше да я обикне. Но не можеше да й го признае. Той бе просто един блатен плъх, който работеше за баща й.
— Виж се. Виж какво ти е причинил — посочи той роклята й. — Баща ти те предупреди, че така ще стане.
Тя нищо не отвърна. Просто го гледаше втренчено.
Кейн докосна лицето й недодялано.
— Не е достатъчно добър за теб, chere.
Тя хвана ръката му и я блъсна настрани.
— Грешиш. Аз не съм достатъчно добра за него.
— И защо мислиш така? — Кейн едва не се изсмя.
— Няма значение колко съм умна, нито колко упорито работя, нито колко стипендии съм спечелила. Аз съм боклук. И десет чифта бели ръкавици да си купя, пак ще го виждат. — Тя задърпа бясно роклята си. — Не мога да се отърва от смрадта на тиня по себе си.
Нещо прониза сърцето му като невидим кинжал.
— Няма от какво да се срамуваш.
Тя хвана една от къдриците по роклята си:
— Мога ли да се гордея с това, Кейн? Исках да се облека като другите момичета в училището. Исках да съм като тях. Мразя това, което съм. — Тя пусна съсипаната дреха и опря чело в прозореца, загледана към мястото, където бе стоял Джийн-Делано. — Сега и него вече го няма.
На следващия ден Кейн напусна работата при Реми и замина нагоре по ръкава на реката, за да ловува сам. Построи си барака, направи си лодка, а после си изгради и нов живот. В онези трудни, мизерни години той създаде фирмата и когато спести достатъчно, се върна, за да започне със своя група в покрайнините на Ачафалая. Успя да забрави за Сейбъл и за онази нощ.
Докато и тя не се завърна.
Плановете й за новото изграждане на района бяха вбесили Кейн. Не я интересуваха хората по ръкава, просто искаше да се занимава с благотворителност и да управлява живота им, за да се чувства нещо повече от другите. Това бе неговият дом, неговият народ и той си бе извоювал правото да живее тук.
Тя се бе отказала от своето. Вече не принадлежеше на това място.
Отиде до чешмата и изми ръцете си, преди да се качи горе, за да се разправя със стария.
— Какво искаш?
— Чул си новините. — Това не беше въпрос. — Моята Изабел е в беда.
Кейн избърса ръце в един парцал.
— Е, и какво?
— Някой се е опитал да я убие.
— Чух. — Кейн помисли за Били и сви рамене. — Явно мишената е бил Леклер, а тя случайно е попаднала там.
Реми го сграбчи за ризата.
— Знаеш ли нещо за това?
— Само, каквото чувам по радиото. — Той погледна загрижено стария. — Ще си докараш още някой инфаркт, cher.
— Говоря ти за моето момиче, Кейн. — Реми го пусна. — Знаеш какво ще й направят. Трябва ми помощта ти.
— Тя знаеше в какво се забърква — сви устни той. — Сигурно обича да е по вестниците. Цялата тази публичност…
Реми го зашлеви с опакото на ръката си и главата му отскочи назад. Ударът не беше силен, но уреди въпроса.
— Най-добре потърси помощ другаде, Реми.
— Аз те взех, когато никой и плюнката си нямаше да хвърли върху теб, Кейн Гантри. След всичко, което баща ти причини на мен и близките ми, хората ми казваха, че съм луд. Явно са били прави. — Треперещ от ярост, старецът му обърна гръб и излезе.
Сейбъл бавно дойде на себе си, но остана със затворени очи и не помръдна. Главата й пулсираше бясно, но не посмя да опипа с ръка раната си. Особено като разбра, че е сама с Джей Ди, свита на предната седалка в чужда кола.
Само да можеше да спре да я докосва.
Държеше ръката си на главата й, пръстите му отместваха кичурите коса от слепоочието й.
— Май не ти е ден, сладурче? — Направи завой, от който тя леко се наклони и той я подпря с ръка, за да не се строполи на пода. — Нито пък на мен. Мамка му, какво още би могло да се обърка?