Тя вдигна слушалката на бюрото на мъжа си.
— Морая, скъпа, как си? Какво съвпадение — тъкмо си мислех за теб? — Миризмата на алкохол я накара да свие вежди и тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото, където съпругът й бе оставил бутилка коняк и чаша. Успя да удържи въздишката си. Луи бе обещал на нея и на лекаря си, че ще спре да пие. — Мисля си да ви поканя на вечеря с Джийн-Делано тази седмица. Свободни ли сте довечера? Корт ще се прибере по-рано, така че можем да си направим една малка галавечеря преди голямото събитие.
— Елизабет, съжалявам, не мога. Случи се нещо ужасно. — Морая звучеше нетипично унило. — Марк Леклер е бил убит тази сутрин.
Тя бавно се отпусна на стола на съпруга си, онемяла от разказа на Морая за всички потресаващи подробности за случилото се. Марк бе най-добрият приятел на съпруга й от детството и Луи щеше да бъде поразен, когато научеше. Сълзи напираха в очите й, докато Морая й описваше състоянието на Лора Леклер и колко злонамерено са постъпили медиите.
Елизабет се стегна:
— Ще се обадя на Луи, ще занесем храна на Лора от ресторанта. Ще останеш ли с нея, мила? Мисля, че тя няма близки в града.
— Да, най-добре ще е да остана — въздъхна Морая. — Опитвам се да се свържа с Джей Ди, но ми казаха, че е в болницата с жената, която откриха с Марк.
— Жена? — смръщи се Елизабет. — Каква жена? Защо е в болница?
— Била е ранена или нещо такова. Не съм сигурна. След няколко минути ще дадат пресконференция по телевизията. — Някъде зад нея се дочу тревожен глас и Морая добави: — Трябва да вървя. Лора ме вика. Ще дойдеш скоро, нали Елизабет?
— Да. Междувременно се опитай да я накараш да си почине и не разговаряй с никакви журналисти. До скоро. — Елизабет превключи на другата линия и се обади в ресторанта на съпруга си. — Филип? Би ли повикал съпруга ми на телефона, моля те. — Дочу как салонният управител обясни, че Луис приема доставка. — Добре, моля те, предай му да ми звънне веднага щом е възможно. Изключително е важно.
Тя взе използваната чаша от бюрото на Луи, преди да отиде в хола и да пусне телевизора. Шефът на отдел „Убийства“ вече говореше пред журналистите. Не харесваше Джордж Пелерин, който бе дошъл от Ню Йорк и не зачиташе много традициите в креолското общество. Канеше го на събитията си само заради сина си. Колкото по-бързо успее да убеди Джей Ди да напусне полицията и да се заеме с по-безопасна професия, толкова по-добре. Дотогава трябваше да се примири.
— Изабел Мари Душейн бе преместена в болнично заведение за лечение на травмата на главата — обясняваше капитанът. — До момента нямаме информация за състоянието й.
— Какво е правила в склада, капитане? — провикна се един от репортерите. — Имала ли е връзка с Марк Леклер?
Лицето на Пелерин почервеня.
— Госпожа Душейн е свидетелка по разследване. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.
Тумбестата чаша за коняк се изплъзна измежду пръстите й и се разби на твърдия под. Изабел Мари Душейн. След всички молби, които бе отправила да не чуе никога повече името й.
Елизабет погледна към малката витрина на стената, поставена от Луи специално, за да изложи в нея нещо, което той приемаше за най-ценното им наследство — малко квадратно ковчеже, в което жената-родоначалник на семейството бе донесла зестрата си от Париж. Корените на семейството на Елизабет стигаха чак до Жан Батист Ле Мойн де Биенвил, строител в двора на Крал Луи XV и основател на Ню Орлиънс. По тази причина винаги бе приемала гордостта на съпруга си като потомък на „момичето с ковчежето“ за леко преувеличена. Всъщност момичето е било нещо като проститутка, омъжила се по сметка заради жалката си зестра и свободен достъп до Америка. По същия начин Изабел Душейн се бе опитала да използва Джийн-Делано.
Няма да й позволя отново да нарани сина ми.
Обзета от паника, Елизабет се върна до бюрото и за пореден път набра ресторанта. Ръцете й така трепереха, че се наложи да набере цифрите повторно.
— Филип? Не ме интересува никаква доставка. Повикай съпруга ми на телефона веднага. Да, спешно е.
Джей Ди не можеше да седне и да се отпусне, затова отиде до прозореца на фоайето на спешното отделение. Ако се наложеше Сейбъл да остане, щеше да постави охрана пред стаята. Глупости, самият той щеше да я пази — може би като дойдеше на себе си, щеше да поговори с него.