Някои от мъжете се изкискаха.
Тя пренебрегна просташките му сексуални намеци и го погледна в очите. Знаеше, че разиграва сцени — или пък не? Извърна глава настрани, за да махне напиращия му палец.
— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен?
— Не се ли интересуваш от мен? — Той отпусна едната си ръка на рамото й, а другата положи върху сърцето й. — Тогава защо трепериш, момиченце? — Той обърна дланта си към върха на гръдта й. — Зърната ти се втвърдиха. Да не ти е студено?
— Не. — Тя трепереше от срам, а не от страст. Не желаеше Кейн, но не можеше да попречи на тялото си да реагира на физическия допир. — Отвратена съм.
— От мен? — Обгърна шията й и като повдигна брадичката й, докосна устни до нейните. — Или от себе си? Може би градските момчета не са те научили, както трябва?
Стомахът й се сви от страх, като си спомни нещо, което Марк й бе казал.
— Ако Марк бе станал губернатор, щеше да въведе нови правила и да спре незаконния лов и търговия. Щеше да остави теб и хората ти без работа. Знаеше това.
Кейн вдигна глава.
— Е, вече няма да го направи. Бягай, Изабел.
Искаше й се да му се разкрещи, да му издере лицето.
— Никога не съм допускала, че ще тръгнеш по стъпките на баща си, Кейн.
Мръснишката му усмивка угасна.
— Не знаеш най-важното за мен.
Тя си спомни как падна върху тялото на Марк, кръвта по ръцете си.
— Ти ли го уби, Кейн?
— Не, но се радвам, че е мъртъв. — Хвана реверите на престилката й, но този път нямаше и следа от похот. — Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да хвърля нахитрелия ти задник в реката?
— Колко си жалък. — Тя огледа хората му, които мълчаливо наблюдаваха разправията. Безизразните им лица я вбесиха. — Не знаете ли какво ще стане? Марк Леклер беше могъщ човек. Полицията ще дойде тук да търси Били и всеки, който му е помагал, ще иде в затвора. Включително смахнатия ви шеф. Тогава кой ще се грижи за жените и децата ви?
Недоволно мърморене се разнесе сред хората.
На Кейн не му хареса това.
— Ти по-добре се тревожи кой ще се погрижи за теб сега, chere.
От сянката на дърветата се появи една фигура и проблесна метал, когато мъжът насочи пистолет към главата на Кейн.
— Достатъчно — каза Джей Ди. — Пусни я.
Едрият кейджун бавно свали ръце от Изабел.
— Ела тук, Изабел — Джей Ди държеше пистолета си на прицел и не трепваше. — Веднага.
Риболовците се приближиха напред, като оформиха плътна стена зад Сейбъл и Кейн. Тя хвърли поглед през рамо и забеляза ножовете за стриди в здраво стиснатите ръце.
— Не сме приключили, Кейн. Ще им разкажа.
— Давай, Изабел. — Здравенякът леко я бутна към Джей Ди. — Но първо разкарай приятелчето си оттук, преди да свърши като татенцето ти.
Морая наблюдаваше как Лора хлипа на рамото на Елизабет. Искаше й се да направи същото, но гневът и чувството за вина смразяваха душата й.
Бе се опитала да направи за Лора каквото бе по силите й, след като я посрещна в полицейското управление, но когато видя Изабел Душейн, направо онемя.
Лора бе обожавала съпруга си и бе просто съсипана. Морая знаеше, че трябва да събере сили да каже нещо утешително, но можеше единствено да се мотае наоколо и да се опита да изгони Изабел Душейн от мислите си, както и въпроса откъде ли познава Марк Леклер.
Провали се. Така и не бе успяла да се освободи напълно от призрака на Сейбъл. Споменът за стеснителното момиче в евтина дантелена рокля я бе преследвал с години.
Морая се обади на майка си, но тя бе излязла на пазар, така че се наложи да откара Лора до дома й. Единственият друг човек, за когото й дойде на ум, бе Елизабет Гембъл, която бе и една от най-старите приятелки на Лора.
Успокои се, когато Елизабет и Луи дойдоха, но Морая никога през живота си не се бе чувствал по-безполезна.
Една ръка мило докосна рамото й.
— Да идем в кухнята — тихо я подкани Луи Гембъл. — Да оставим дамите да си поговорят.
Морая кимна и последва съпруга на Елизабет по коридора към тъмната кухня. Лора бе отпратила ужасените слуги по-рано, но готвачката бе оставила подбрани колбаси, сирена и нарязан хляб на плота. Кутии от заведението на Луи бяха подредени на купчина до чиниите със сандвичи.
Храна за погребение, както я наричаше майката на Морая. Хората обичат да похапнат нещо, когато някой умре. Помага им да се почувстват по-добре.