— Така ще направя.
Сесилия забеляза камиона на Били, чак когато отиде до простора. Самият той не се виждаше, затова тя остави кошницата на земята и тръгна към него.
Били лежеше свит на предната седалка, прегърнал почти празна бутилка уиски.
Спи с истинската си любов, помисли си тя.
— Хей, ела насам. — Лайла й махна от вратата на караваната си.
Сесилия отново погледна Били, но дълбокото хъркане й подсказа, че ще спи поне още няколко часа. Тя внимателно прекоси двора до вратата на Лайла.
— Какво има?
— Влез — каза Лайла. Изглеждаше притеснена, както никога. — Побързай.
Сесилия изкачи стъпалата. Караваната на Лайла бе хубава, просторна и тя я беше украсила в любимите си цветове — оранжево, червено и лилаво. Според Били приличаше на бардак на колела, но Сесилия винаги бе намирала ярките цветове за жизнерадостни.
— Видях Били в камиона, когато се прибирах след работа тази сутрин. — Съседката й я отведе в задната част към спалнята си. — Надникнах вътре и открих това на пода, та реших да го взема. — Тя посочи към юргана на леглото.
Сесилия се вторачи в пушката на съпруга си и кутия с патрони.
— О, Лайла! Така ще побеснее.
— Не, няма, а и няма да стреля по никого.
— Не можеш да я задържиш. Ами ако дойде тук? Ами ако разбере, че си я взела?
— Не мисля, че ще го направи, но… — Лайла отвори пушката и извади патроните, които отново пъхна в кутията. Наведе се и напъха кутията под матрака.
— Ето. Сега няма да може да ме застреля, ако я намери.
— Не мога да ти позволя да направиш това. — Сесилия се пресегна към пушката. — Не знаеш колко ще се ядоса.
Лайла хвърли оръжието обратно на леглото и хвана ръцете й.
— Скъпа, вече две години слушам как този човек те тормози. Не ме е страх от него. Той е просто един пияница и грубиян. — Тя докосна Сесилия по лицето. — Не мога да си седя и да гледам как те наранява.
— Той не ме удря.
— Знам какво те кара да правиш. — Тя погледна към прозореца на спалнята си, който бе само на няколко сантиметра от караваната на Сесилия. — Всяка нощ трябва да го слушам.
— О, боже! — Тя се втурна към вратата, но Лайла я спря.
— Сиси, почакай. — Съседката й погледна през рамо към камиона на Били. — Сега трябва да го наблюдавам постоянно като теб. Трябва да напуснеш този мъж, скъпа, ако не искаш някой ден да те убие.
— Ти не разбираш… — Сесилия поклати глава. — Нямам си никого друг.
— Това не е вярно. — Лайла хвана лицето й в ръцете си. — Имаш мен.
— Сигурен ли си, че познаваш собственика? — попита Хилер, докато двамата с Джей Ди привършваха с връзването на въжетата на лодката към самотно стърчащия кей на пустия бряг на езерото.
Той кимна и тя въздъхна.
— Добре тогава, но ако изскочи някой с доберман, се мятам обратно в лодката и ви зарязвам сами.
Сейбъл се чувстваше напрегната, откакто напуснаха водите на река Чефункте и се отправиха към северния бряг на езерото Пончартрейн. Хилер предвидливо ги скри под едно платнище, което бе добра идея, защото двама от хората на Кейн я бяха спрели, за да я питат дали не ги е виждала.
Да лежи неподвижна и притихнала под платнището, притисната до Джей Ди, бе още по-лошо от споделеното легло предишната нощ. Тогава поне не бе държал пистолет в ръката си.
След като алчните фирми почти бяха унищожили всички гори в района при изграждането на Ню Орлиънс, старата част от града с дървени къщи бе превърната в луксозен курорт от един от най-богатите членове на креолското общество. За да се спаси от жегите, богаташът бе изкупил хиляди декари земя и дори бе създал плантация на самия бряг на езерото, в която канеше също толкова богатите си приятели.
Сега собствеността бе разделена между няколко семейства, всичките богати, дори повече от първия заселник. Определено се връщаха на територията на Джей Ди.
— По-навътре е. — Той посочи към пътеката, застлана с боядисани в бяло дървени греди, която се виеше от брега към гъстата дъбрава. — Тук е сигурно. Никой няма да ни безпокои.
— Надявам се. — Сейбъл стъпи на борда на лодката, за да скочи на кея и се хвана за протегната ръка на Джей Ди.
— Ще можеш ли да останеш за няколко часа? — Той попита Хилер.
— Предполагам. — Тя подаде кошницата от Колет на Сейбъл. — Оставих Лейси в магазина и се надявам да не ме разори до довечера. Защо?