— Не, не трябва, но не допускай това да те спре, детектив.
Тя се приближи към бюрото му и отмести един стол от пътя си.
— Напоследък не съм детектив, а тъпа секретарка, благодарение на теб.
— Обсъди го с Пелерин.
Гледаше го като че ли току-що е настъпила кучешко лайно.
— Не те разбирам. Наистина не разбирам. Мислех, че се тревожиш за брат си повече отколкото за скапания правилник.
— Ще се погрижа за Джей Ди.
— Джей Ди е някъде там и съм напълно сигурна, че е в беда. Не можеш да спазваш правила сега, Кортланд.
— Яд те е, че изпусна случая…
Тя удари с юмруци по бюрото:
— Не ми пука за случая. Майната му. Но брат ти ми е партньор и най-близкият ми приятел и заслужава по-добро отношение от твоя страна.
Червени петна от гняв избиха по лицето й! Нямаше грим, нито бижута. Ухаеше на кафе и цигари. Прииска му се да се пресегне, да я сграбчи за тъмната къса коса и да я метне на бюрото си.
Тази мисъл го накара да скочи и да грабне якето си.
— Налага се да изляза. Ще те изпратя до колата ти.
— Кучи син. Знаеш къде е.
А тя беше твърде проницателна. Той намери ключовете си:
— Казах, че ще се погрижа за него.
— Кажи къде е Джей Ди? — Тя се изпречи на пътя му.
— Върви да поспиш. — Главата му отскочи настрани, когато малкият й стегнат юмрук достигна носа му и за малко да го счупи. При следващото замахване успя да я хване, завъртя я и я притисна с лице към стената.
Не му се искаше да прави точно това, но се наложи.
— За това заслужаваш да те пратя в пътна полиция.
Тя яростно изсумтя.
— По-добре отколкото машинописка.
Умората и струйката кръв от носа му я накараха да я пусне. Тя веднага се обърна и се облегна на стената.
— Добър ход. — Тя вдигна ръка към червенината на скулата си.
— Някой път трябва да ме научиш.
— Тери…
Тя поклати глава.
— И на мен ми се налага да изляза. До скоро, комисар.
Преди да успее дума да каже, тя отвори вратата със замах и излезе от офиса.
Сейбъл чу телефонът да звъни, но не помръдна. Не можеше дори и да искаше. Дали Джей Ди свали белезниците след последния път? Размърда китки и установи, че са свободни. Матракът се разклати, когато той стана и отиде до телефона.
Прозина се, търколи се и зарови глава във възглавницата. Следващия път тя щеше да го закопчае за леглото.
След няколко минути нещо докосна голия й гръб.
— Събуди се, любима.
Сейбъл почувства, че матракът от нейната страна поддаде и отвори очи.
— Джийн-Дел. — Обърна се по гръб, прозина се и протегна приятно болезнените си мускули. Видя, че вече е облечен. — Колко е часът?
— Почти се съмва. Трябва да станеш, миличка. Време е да изчезваме.
Тя смръщи вежди и се надигна на лакти.
— Какво става?
— Администраторът ни е издал. Идват за нас. — Той й подаде дрехите. — Обличай се бързо.
— Полицията ли? — Тя се разсъни и скочи. Джинсите й висяха, а тениската бе прекалено тясна, но ги навлече без много да се мае. — Идват да ме арестуват ли?
— Трябват ми само няколко часа да оправя положението. — Той провери пистолета си, преди да го пъхне в кобура под рамото си, после се приближи и пъхна в ръката й няколко банкноти навити на ръка. — Иди в „Кафе дю Монд“ и изчакай там, докато туристите се размърдат. После хвани рейс, не такси. Иди при Хилер и остани там.
— Никъде не тръгвам без теб.
Той я погали по бузата.
— Ще те настигна. — Извади от джоба си тъмносиня кърпа, сгъна я на триъгълник и я завърза на главата й. — Излизам през фоайето. В другия край на коридора има страничен изход — ти поемаш оттам. — Целуна я по челото. — Внимавай.
Тя се тръшна на края на леглото.
— Не мога да го направя.
— Трябва. — Отиде до вратата, открехна я и надзърна, после протегна ръка. Тя се приближи. — Ще дойда при Хилер веднага щом мога — стисна ръката й той. — Не се набивай на очи. — Целуна я нежно и се изниза от стаята.
Сейбъл погледна от прага и забеляза, че разговаря с една от студентките през две стаи. Пийналото момиче се изкиска, кимна и тръгна с него към фоайето.
Сейбъл предпазливо се измъкна от стаята и тръгна в обратната посока към страничния изход. Дочу наближаващия вой на сирени. Докато излезе на тротоара и прекоси улицата по гърба й се застинаха струйки пот.