Выбрать главу

Джейн Фийдър

В огъня

Пролог

Хай Уайкомб, Англия, юли 1550 година

Тъничкият плач на новороденото проникна през черната мъгла на изтощението й. Младата жена лежеше неподвижно във възглавниците. Кожата й се бе набръчкала като стар пергамент. Когато детето изплака, ресниците й потръпнаха, без да се отворят. Много скоро потъна отново в благословения мрак на изтощението.

Нито една от другите жени в задушното помещение не поглеждаше към леглото. Родилката нямаше никакво значение за тях. Те свършиха работата си бързо и безшумно, след това напуснаха спалнята, без да говорят, и заключиха вратата след себе си.

Минаха повече от три часа, преди Пен, окъпана в пот, да се събуди от дълбокия припадък. В стаята беше нетърпимо горещо, прозорците бяха затворени, в камината гореше буен огън. Като чу шепот, тя се опита да се надигне от възглавниците, но всяка частица от тялото й я болеше непоносимо. Сякаш я бяха измъчвали с часове… беше останала без сили и не можеше дори да отвори очи.

— А, събуди ли се? — Пен позна гласа на свекърва си. Положи огромно усилие, отвори очи и погледна в лицето на вдовстващата контеса Брайънстън. Коравите кафяви очи бяха безизразни и студени като камъни, устата над масивната издадена брадичка беше опъната в тънка линия. Величествената дама не се стараеше да прикрие презрението и враждебността, които проявяваше към крехката млада жена в леглото. Родилката, вдовица на по-големия й син, се бе мъчила повече от двадесет часа, преди да роди сина на съпруга си, който от мига на раждането си ставаше наследник на титлата и притежанията на баща си.

— Бебето! — пошепна Пен и се смая от жалкия звук, който излезе от напуканите й устни. — Къде е детето ми?

Лейди Брайънстън я погледна студено и не отговори. Зашумоляха поли и към леглото пристъпи друга жена.

Пен се вгледа уплашено в двете лица, които се наведоха над нея. Сърцето й направи огромен скок и спря да бие.

— Детето ми? Къде е? — В гласа й звънна паника.

— Роди се мъртво — отговори студено лейди Брайънстън. — Дойде на бял свят четири седмици по-рано… не можа да се справи.

— Но аз го чух да плаче! — почти извика Пен. — Чух го съвсем ясно!

Свекърва й поклати глава.

— Измъкнахме го от теб с клещите. Ти беше в безсъзнание. Сънувала си. — С жест, който означаваше, че слага край на разговора, тя обърна гръб на леглото и се понесе навън.

Пен затвори очи и заплака безмълвно. Отчаянието и слабостта заплашваха да я надвият. Откакто Филип умря, тя живееше само за детето, което растеше в утробата и. Детето на Филип. Детето на тяхната любов…

— Сега ще ви освежа, мадам. — Енергичен глас, придружен от също така енергични действия. Пен не отвори очи, докато жената я почисти, смени ризата й и махна напоените с кръв чаршафи.

Младата жена копнееше за майка си. Съзнаваше, че това е детинско желание, но не можеше да му устои. Майка й се бе отзовала веднага и бе потеглила без бавене от Малори Хол в Дербишайър, където живееше почти през цялата година. Надяваше се да пристигне навреме за раждането на дъщеря си, но не успя. Детето се роди преждевременно и контесата на Кендъл не можа да помогне на първородната си дъщеря. Пен трябваше да понесе студеното отношение на свекърва си и другите жени, които лейди Брайънстън бе повикала да помагат при раждането, и сега страдаше непоносимо.

Но най-страшното беше, че всичко се оказа напразно. Двайсетчасовото мъчение не я дари със здраво дете.

Не, невъзможно! Тя го бе чула да плаче! Синът й се бе родил жив!

Пен отвори очи и погледна слугинята с ясен и властен поглед.

— Искам да видя тялото на сина си — заповяда тя и бутна настрана чашата с топло вино, която жената бе поднесла към устните й.

— О, мадам, но той бе веднага погребан — отговори жената. — При тази горещина не можехме да го държим дълго тук.

Тя отиде до прозореца и вдигна тежките кадифени завеси. Безмилостното обедно слънце нахлу безпрепятствено в и без това горещата спалня.

Последните седмици на бременността й бяха протекли в най-горещото лято в Англия, каквото хората не помнеха. Мъртвите не се оставяха дълго непогребани, Пен знаеше това. Затвори отново очи и се отпусна на възглавниците. В следващия миг обаче се надигна, защото някой вдигна резето на вратата и към леглото й се приближиха тежки стъпки.

Майлс Брайънстън, по-младият брат на съпруга й, застана пред нея. Очите му, студени и злобни като тези на майка му, я измериха с доволен поглед.

— Съжалявам за нещастието, което те постигна, снахо — изрече хладно той.

— Лошият вятър не носи на никого добро — отвърна Пен с цинизъм, който й се удаде лесно въпреки слабостта й. Сега Майлс щеше да стане новият граф Брайънстън. С червено лице и едра фигура, с муден ум, силен като вол, той беше абсолютната противоположност на своя по-голям брат. Филип беше строен и гъвкав, но с крехко здраве. Мечтател, поет и музикант. Нямаше нищо общо с тромавия си брат.