Естествено, Пен нямаше никакво намерение да се възползва от гостоприемството на семейство Брайънстън. За съжаление това означаваше, че трябва да си потърси място на някоя от лодките, които отиваха в двореца. Навалицата на водната стълба щеше да е толкова голяма, че сигурно щеше да чака най-малко един час, преди да се появят наемните лодки и да започнат да вземат пътници.
Може би Робин беше някъде наблизо? Той щеше да я отведе у дома, даже да беше дошъл на кон. Какво от това, че щеше да седи зад него? Пен огледа по-внимателно разотиващите се гости, но не го видя. Точно в този момент забеляза точно под себе си Майлс Брайънстън, който бе вдигнал глава към галерията. Погледът му се насочи към нея, но тя не беше сигурна дали я е видял и познал. Кръглото му лице беше силно зачервено — очевидно беше много пиян. Свинските му очички бяха кървясали и замъглени. Пен се скри в сянката и забърза надолу по стълбата с надеждата, че девер й е бил твърде пиян, за да я забележи.
Оуен също бе проследил тръгването на принцесата и бе забелязал, че Пен не е сред придворните й дами. Той стоеше в нещо като преддверие, което отделяше голямата зала от входната врата — помещение, което трябваше да спира нахлуващия отвън студен въздух. Сега порталът беше отворен и там се тълпяха много хора: викаха слугите си, увиваха се в дебели наметки. Снегът бе престанал, но земята беше покрита с тънка ледена корица, която скърцаше като стъкло под човешките крака.
Оуен попадна сред група весело бъбрещи дами и господа, които излизаха от голямата зала и се оплакваха от студа и от предстоящото пътуване към къщи — и между тях беше Пен с дълбоко нахлупена над очите качулка. Тя видя Оуен, по-точно усети близостта му още преди да го е видяла. Той й се усмихна и тя отговори на усмивката му, преди да е осъзнала какво прави. Когато направи крачка към нея, между тях минаха няколко души и Пен изобщо не се опита да се съпротивлява на човешката вълна, която я носеше навън, в леденостудената нощ.
Пажът на Оуен си проби път през навалицата. Бузите му бяха зачервени от студа.
— Казват, че трябва да чакаме поне час, докато дойде лодка, сър… на този студ!
Д’Арси кимна с обичайното си равнодушно изражение, оживявано единствено от блясъка в тъмните очи.
— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре, Седрик! — Той сложи ръка на рамото на момчето.
— Навън е кучешки студ — промърмори Седрик и хвърли жален поглед към ярко осветената зала. — Не е ли по-добре да почакаме тук, докато се разотидат?
— Нямам никакво намерение да вися тук, момче. Като повървим, ще се стоплиш. Да вървим. — И той избута пажа пред себе си на стълбището.
Тласкана от навалицата, Пен стигна до водната стълба. Краката й бяха премръзнали, бузите и ръцете сковани от студа. Огледа се и разочаровано установи, че безкрайна редица лодки очакваха да спрат на стълбата и да вземат пътници, факлите, запалени на палубата, се отразяваха в черната вода и също образуваха безкрайно дълга редица. Пред нея чакаха повече хора, отколкото можеше да брои. Кой знае кога щеше да й дойде редът…
Тя мушна ръка под наметката и попипа малката чантичка на колана си. Щом се прибереше в Бейнардс Касъл, сред собствените си четири стени, щеше да прочете внимателно какво пишеше на откъснатата страница. Обзе я възбуда и я затопли въпреки студения въздух. Умората бе забравена. Гневът от многото хора и дългото чакане отстъпи място на нетърпение и желание да предприеме нещо. Ако останеше да чака тук, нямаше да си легне преди разсъмване.
След кратък размисъл тя се отдели от опашката. Водната стълба на Хорзфери, конският сал, беше само на десет минути път оттук. Там със сигурност нямаше да чакат толкова много хора.
За да стигне дотам, трябваше да мине по тъмните, тесни улички покрай палата на семейство Брайънстън. Ако беше ден, нямаше да се поколебае нито секунда, но в тази студена, черна нощ…
Пен тръсна решително глава. Трябваше да намери някой факлоносец да осветява пътя й. Един от слугите на Брайънстън, треперещ от студ, я изслуша с мрачно изражение и кимна. Вдигна факлата високо над главата си и тръгна напред, за да осветява пътя й до следващата водна стълба.
Увита в подплатената с кожи наметка, Пен стъпваше предпазливо по замръзналата земя и се стараеше да не изостава от факлоносеца. Той обаче беше нетърпелив, освен това ботушите му не се хлъзгаха по леда като нейните обувки с тънки подметки. Тя го ругаеше тихичко, ругаеше и себе си, че бе пропуснала да се прибере с една от лодките на принцесата, затоплени от мангали с жарава и защитени от вятъра с платна. Ала възбудата, остатъците от предишната й смелост и бързо засилващото се предчувствие я тласкаха напред.